Човешката съдба в нейното величие и трагизъм
Понякога, когато вечер здрачът премине в черна нощ, застанал пред прозореца неволно ми минават някои мрачни мисли за нашата съдба. Светът, този триизмерен свят, който познаваме от хилядолетия, никога няма да се превърне в наш уютен дом. Само на метър зад прозореца ми е мрак и този мрак ме кара да потръпвам, а не съм дете. Явно някъде дълбоко в душата ми е съхранен един копнеж към мястото, където винаги е светло. Но тук никога няма да намерим трайно това място, а ще се озоваваме сред него само за миг. След това ежедневните ни проблеми ще ни върнат отново на земята. Тук непрекъснато ни дебнат опасности и каквито и технологии да измислим, това няма да се промени. Колкото и да си казваме «назад към природата», тази материална и ограничена в три измерения природа няма как да стане наша истинска майка и винаги ще си остане за нас мащеха. Доколкото в тази природа има красота и хармония, това идват от отражението на Твореца, на Бога в нея. Ние сме длъжни да живеем в хармония с природата, защ