Човешката съдба в нейното величие и трагизъм

Понякога, когато вечер здрачът премине в черна нощ, застанал пред прозореца неволно ми минават някои мрачни мисли за нашата съдба. Светът, този триизмерен свят, който познаваме от хилядолетия, никога няма да се превърне в наш уютен дом. Само на метър зад прозореца ми е мрак и този мрак ме кара да потръпвам, а не съм дете. Явно някъде дълбоко в душата ми е съхранен един копнеж към мястото, където винаги е светло. Но тук никога няма да намерим трайно това място, а ще се озоваваме сред него само за миг. След това ежедневните ни проблеми ще ни върнат отново на земята. Тук непрекъснато ни дебнат опасности и каквито и технологии да измислим, това няма да се промени. Колкото и да си казваме «назад към природата», тази материална и ограничена в три измерения природа няма как да стане наша истинска майка и винаги ще си остане за нас мащеха. Доколкото в тази природа има красота и хармония, това идват от отражението на Твореца, на Бога в нея. Ние сме длъжни да живеем в хармония с природата, защото тя е наш временен дом, но не можем да бъдем напълно щастливи, тъй като тук освен светлина има и твърде много мрак. Обаче поради страховете и желанията си за повече уют, ние се ограждаме от природата чрез сградите, които строим, изобретенията и удобствата, връзките, които създаваме, децата, които раждаме и отглеждаме. Правим това, защото сами сред нея ние сме просто светла искрица, обградена от сумрак. И в този свят ние можем да оцелеем и да запазим светлината, която носим, само чрез връзките си с другите искрици като нас, с другите човешки същества.

Но природата е в непрекъснато движение, неумолимият Хронос, времето, тече и отнася някъде нашето мигновено щастие, ако сме имали късмета да го намерим. Но накрая ни остават само спомените и тъгата по отминалите дни, а също така страхът пред неизвестността на онова отвъдно, което неизбежно ни предстои да видим. Така, разтърсвани от терзания в затвора на настоящето, ние неизменно живеем в тъга по миналото и страх от бъдещето, което за смъртни материални същества не носи добри новини. Ние се свързваме с другите, женим се и създаваме поколение, защото просто искаме да обичаме и да ни обичат, да се чувстваме щастливи, а щастието за нас е тези неща да продължат вечно. Но точно това е най-голямата трагедия на човека – в неизбежния край на това земно щастие. Човекът е искрица вечност, захвърлена сред мрака на нетрайната стихийна природа. Частица, която копнее по своята истинска родина. Но тази светла частица понякога толкова привиква към живота си в нетрайната природа и толкова обича тялото, телесната личност и трошиците, които му се отпускат, че се страхува да прекрачи прага и да се завърне към реалността, от която е част. Всичките наши връзки с други хора, постижения, деца и творения на ръцете и ума ни са израз на непрекъсната борба за търсене на Любовта. А Любовта, божествената Любов, е най-характерната черта на изгубената Вечност. Не е случайно, че ние наричаме и земните си връзки любов. Постиженията и връзките ни с другите са опит за преодоляване на смъртността и нетрайността си, като оставим нещо след себе си. Но когато се изправим пред прага на завръщането във Вечността, ние сме сами и никой от нашите близки не може да ни помогне истински. Ние си оставаме неподготвени за този момент, именно защото споменът за нашата Родина е замъглен. Трагедията на този свят се състои в това, че всяко земно щастие се превръща в мъка и тъга. Защото какво друго може да роди един нетраен свят, където всичко се ражда, развива и връща към първоизточника си? Ражда се страхът да не загубиш щастието, което те е сполетяло.

Всички връзки, всички деца, имоти и постижения са отпуснати ни в заем кредити, с цел да се чувстваме добре до деня, когато се осъществи неизбежното. В този миг природата си взима всички кредити – тялото ни, близките ни, талантите ни, постиженията ни. Това е най-добрата възможност, защото какво значение има какво става след нас, когато се превърнем отново в малка частичка от Вечността. По трагичното е, че природата може да ни отнеме другите неща, преди да вземе нашето тяло. Но ние никога не знаем дали това ще се случи и живеем в постоянни страхове точно тогава, когато сме най-щастливи на земята. А какво щастие е това, което носи страхове да не го загубиш? Това си е точно като щастието на човека, току що получил кредит от банката, но помнещ дребния шрифт на договора, който е подписал и лихвите, които ще връща отгоре. Не е ли по-добре да се научим да живеем без тези страхове в този нетраен свят? За мен най-голямото щастие е да се освободиш от страховете си да не загубиш моментното щастие.

Има една единствено истинска и изпитана рецепта за спасение. Да открием за себе си този Първоизточник, тази Вечност, към която сърцето ни изпитва тъга. Хората от векове наричат тази реалност Бог. Но неправилно са възприемали неговата същност като изискваща и наказваща. Религиите, които са раждали този образ на строг баща, който се меси във всяка постъпка на творенията си, са били религии на детството на човечеството, когато палавото дете е трябвало да бъде възпитавано със строгост. Най-голямото тайнство на отношенията ни с Бога е истината, че ние съдържаме в себе си творческите възможности и свободата на Първоизточника или Твореца. Защото  Той е Воля за творчество, а Творецът е преди всичко свободен да изрази Волята Си. Ние също носим творческо начало, а най-пагубното за творчеството е принудата. Да, принудата е чужда и противна на Бога и Той действа чрез свободата. Но ние сме свободни само, докато отразяваме Твореца в себе си и сме негов образ и подобие. Да отразяваш Творец в себе си означава да възлюбиш този Извор на живота във Вселената и да му се отдадеш напълно. Ние сме образ и подобие на Твореца като потенциал, но от нас зависи дали ще го проявим в дейтвителност. Ние сме създадени творци, защото като огнети частици, откъснати от Него, падаме в мрака на света, за да го осветим и да станем част от тайнството на самото творение. Проявлението на това творение само привидно е разкъсано от Хронос на минало, настояще и бъдеще. В действителност проявлението и потока на битието е едно цяло, а нашето творчество е една монолитна сграда, която наричаме история на човечеството. На нас, като на творци по образ и подобие на големия Творец, ни е дадена отговорността за творчеството в нашия триизмерен свят, отговорни сме напълно свободно за продукта на делата си. Без насилие и без принуда. Но ако продуктите на нашите дела наистина са съвършени и прекрасни, в този миг нашата свобода се е сляла с Неговата и Той е започнал да твори чрез нас. До това щастие се докосват само малцина избраници, запазили връзката си с Него, осъзнали свободата си, но и отговорността, която тя носи. Ние можем да изберем да запазим връзката си с Бога и да творим чрез него, но може и да забравим за него и да останем сами в света. И тогава, когато загубим най-добрия си Приятел, който ни дава свобода, ние ставаме роби на принудата на този ограничен и нетраен свят. А този свят носи само страх и несигурност. Обаче ние, човеците, за разлика от животните, имаме привилегията да се освободим от природната принуда, от мрака на този свят.  Като малки искрици носим потенциала да запалим огромен творчески пожар. Но опасност дебне всички нас – да обикнем прекалено много света на вещите, на природата, в която неизменно действа принудата. Свободата ни я дава само завръщането към Първоизточника. Ако мислим твърде много за това какво да придобием, ние неизменно потъваме в този свят на принудата и ставаме роби на вещите и природата.

Обаче дори и да победим гласа на користолюбието, още опасности дебнат Човека и го дърпат към света на стихийната природа. За да се извисим над света на стихийната природа, където действа принудата, ние трябва да развием най-важните качества на Твореца – Любовта и безкористното добротворство. Постигането на това не е никак лесно, тъй като трябва да бъдеш добротворен без да го осъзнаваш. Добротворството и чистотата на душата са истински, само докато са неосъзнати. Ако станат осъзнати, то само въпрос на време е да се появи изкушението на чувството за превъзходство. Но появи ли се това чувство и проникне ли в душата, доботворството и душевната чистота изчезват. Най-големите праведници са се смятали за най-големи грешници. Другото, което ги е отличавало, е било пълното безразличие към хорското одобрение и похвали. Отшелници са отказвали да се срещнат с царе и да приемат благодеянията и подаръците им. Някога пътят за самоусъвършенстване и каляване на духа е водел през бягството от света. Някои аскети са достигали до пълно отричане от живота. Трудността на този път се е състояла най-вече в борбата с материалните лишения. Но отричането на живота може да бъде единствено индивидуално решение, действие, целящо индивидуално извисяване над стихийната природа. В миналото този път е извървяван в уединение, което обаче не винаги носи творчески последствия. Защото творчеството винаги е ориентирано от индивидуалната към колективната човешка същност – към човечеството. По-важно е човечеството като цяло да се извиси над стихийната природа и да насочи вниманието си към Духа и единството си в Бога. Обаче индивидуалните спасения на душата не вършат подобна работа. Истинската цел на историята на човечеството е спасението на колективната Душа и Дух и преминаването на целия човешки колектив, на всички носители на този Дух, в едно по-висше ниво на развитие. Днес подобен път на отшелничеството е вече изживян етап, който не се изисква от нас. Страненето от света и живота днес не е особен подвиг. Подобно нещо може да постигне и човек, който го мързи да гледа, поради което има намалени лични потребности. Защото лишеността от страсти доста често не е свидетелство за святост, а за инертност и леност. Инертността и леността водят до липсата на всякакви страсти – не само към страстта за притежание и нуждата от уважението на околните, но и към положетелната жажда да се учиш и работиш за доброто на общността си и човечеството. Христос всъщност ни даде примера не на отшелническо спасение, а пример за живот и страдание в света, на победа над стихийните сили на природата в директен сблъсък, а не в странене от тях. Кръстната смърт и Възкрасанието беше символично доказателство за тържеството на Духа над този свят, над стихийните и разрушителни сили. Смисълът на Възкрасанието не беше в буквалното възкресение на плътта, което противоречи на здравия разум. Липсата на страх от смъртта не идва от фалшивото знание, че тялото би било възкресено, след като се е превърнало в прах, а от знанието, че индивидуалният дух е част от Вселенския дух и именно поради това тази малка огнена частица в нас е безсмъртна. Това е мотивирало разумните да не се страхуват от смъртта на тялото си, която е неизбежна. Това ги е подтиквало към саможертва. И само тази вяра е способна да роди саможертва и героизъм. Те са следвали примера на Христос, живели са в света, работили са за общото повдигане на духа на човечеството и са умирали за тази идея, предизвиквайки и дразнейки тъмния и разрушетелен полюс на природата.  Въпреки всички спънки са носели светлина. Без осъзнаване, че именно това е съкровеният смисъл на човешката съдба – борба за самоутвърждаване на духа, а не на личното его и тялото, няма какво друго да освети нашия живот и го осмисли. Без това съзнание човекът би бил сам на света, откъснат от Вселенския дух и оставен сред мрака и своите страхове.

Макар пътят към истинското осмисляне на целите на човешкия живот да беше загатнат, за постигането му се изисква голяма воля. Този път се постига от малцина, които в друго свое есе наричам творци на историята (виж „За духа и тялото на човечеството и народите“). Но дори и хора извървели този път наполовина, са способни да се принизят изведнъж, тъй като страстите може и да са временно приспани, но не и умъртвени. Към себичност и зло ни подтикват най-вече телесните потребности. Най-малката болка и страдание на тялото може да ни пречупят и да паднем от високо. Човекът е най-одухотвореното същество, в което се състои и величието му, но същевременно той е и най-крехкото създание в природата. Човекът е най-непригоденото създание за живот в дивата природа. Колкото повече се извисяваме в Духа, толкова повече залинява телесното в нас. Човешките раси, които са се извисили най-много в Духа, имат и по-слаби телесни дадености. Но древните правилно са казвали „Здрав дух, здраво тяло”. Наистина грижата за тялото е нужна, за да е калено да устоява на външните въздействия и фактори. Защото то е земно жилище на духа и трябва да е годно да му служи. Не бива обаче да прекаляваме в грижите, защото тогава телесното нараства за сметка на духовното. Но ако занемарим тялото съвсем, както вече казах, най-малката негова слабост и неудобство, могат да причинят нашето поддаване пред силите на мрака и разрушението. Както и да се грижим балансирано за духа и тялото си, ние пак сме застрашени от силен натиск на природните стихии. Непригодността на човека към живот в дивата природа, което е следствие от залиняване на телесното за сметка на духовното, е изправило човечеството през задачата за оцеляването си в този неуютен свят. Така се е родила човешката цивилизация, която различава човека от животните. Хората вече престават да бъдат ловци и събирачи и се издигат над кръга на хранителната верига в природата.  Цялата човешка цивилизация е всъщност обединение на човешките същества в борба срещу стихиите на материалния свят, за да се придобие усещането за уют в един неуютен свят на стихийната природа. Духът е бил основното средство за този подвиг на човечеството. Духът е символизиран от огъня и това е съкровеното значение на Прометеевия дар.

Като осъзнаем значението на Духа, връзката ни с Твореца и неговите творчески способности, отразени в нас, можем да разберем защо от 3-4 века човечеството е изправено пред сериозна опасност. През това време все повече се утвърждава мисленето за познанието като емпирично наблюдение, като опит за разбиране на материята и нейните закономерности, което ще помогне на хората да овладеят природата и да я направят уютен свой дом. Но през това време все повече се отрича Духа и човечеството все повече, неусетно за себе си, доверявайки се на сетивата и техния опит, се отдалечава от Бога в търсене на разрешение за проблемите си тук и сега на земята. То иска да утвърди не Духа и Божията правда, а себе си и своята правда. Безсмъртието все повече се възприема като безсмъртие на тялото, постигнато чрез научен прогрес в медицината и технологиите, а безсмъртието в Духа не вълнува достатъчно мнозинството. Изобретенията, капиталистическия консуматорски дух, още повече отдалечиха човека от Духа и отново го върнаха към тялото и неговите потребности. Комунизмът беше само едно ескалиране на този антидуховен и атеистичен начин на мислене, който се различаваше от капитализма само по това, че искаше да презадоволи телесните потребности, чрез разпределение на благата в един еднокласов свят на триумфиращия пролетариат и лява интелигенция, без буржоазия и нейните отдавна лишени от истинска духовна същност религиозни ценности. Защото религиозните ценности на едно капиталистическо консуматорско общество могат да бъдат само кухина, лишена от съдържание. Капитализмът и социализмът са всъщност страните на една и съща монета на триумфиращ консуматорски дух и материализъм. Това обаче се оказа бумеранг, който се върна обратно и към науката и културата на човечеството, родили подобно мислене, удари ги и ги нарани смъртоносно. Защото науката и културата са проявления на творческите търсения на човешкия дух, частица от Вселенския дух, а завръщането към телесните потребности и тяхното презадоволяване залинява духовното в човека и прекъсва връзката му с Твореца, с Неговата творческа мощ. Завръщането към прекомерно телесното и неговите потребности лишава човека от творческите му способности и възможността да прави култура. Както смята руският философ  Н. Бердяев, културата умира чрез проявлението на материалистичната, консуматорската цивилизация на индустриалния капитализъм. Защото това намалява духовното съдържание на човешкия живот, лишава го от неговия вътрешен, съкровен смисъл. Не бива да се учудваме, че днес малцина искат да финасират онова, което носи символично и духовно значение, т.е най-важните особености на истинската култура. Търсят се и се финансират най-вече неща, които носят непосредствена практическа полза или развиват допълнително материалистическите насоки в науката.  Цялата ирония на тези събития се състои в това, че човекът развиваше своята материална цивилизация, именно защото чувстваше дълбок копнеж по един абсолютен, съвършен свят, от който той беше откъснат. Човечеството се чувстваше фрагментирано в материалния свят. То копнееше по своето единство в Духа. Човечеството развиваше материална цивилизация, защото чувстваше страх сред тъмата на стихийната природа и искаше да направи този свят по-уютен временен дом за себе си, преди да се завърне в Духа. Но днес точно тази материална цивилизация го е потопила отново в стихийната природа, отдалечила го е от Духа и го е направила роб на вещите и изобретенията си. Но само чрез духа човечеството можеше да живее в хармония и с природата. Вместо да избяга от тази плашеща го стихийна природа, човечеството унищожи дори и малкото отражение на абсолютната красота в нея, като увеличи още повече присъствието на стихийното и разрушително начало, замърсявайки я и нарушавайки екологичното равновесие. Индустриализираното човечество унищожава онова, което носеше поне малко усещане за хармония и уют в природата, поради отражението на образа на Твореца в нея, като увеличи мощта на мрака, на адските и стихийни начала, които са основна причина за неуютното ни положение в този свят. Ние напълно съзнателно или несъзнателно превърнахме този свят в още по-голям ад, отколкото го получихме в началото на нашата история.  Причината за това е в мисленето на мнозинството, което не искаше да осъзнае, че съкровеният смисъл на човешката съдба е изплуване от стихийната природа, в която човечеството беше потънало, и извисяването в Духа. Мнозинството искаше разрешение на проблемите си тук и сега. Да почувства уют в един свят, който по природа е негов временен, а не вечен дом. Но драмата на човешкия живот не може да се разреши тук, в това триизмерно време и пространство. Тук никога човекът не може да намери щастието. Тук той ще е щастлив дотолкова, доколкото е направил щастливи околните и доколкото е съдействал за щастието и доброто на общността, към която принадлежи – народа си и човечеството. Лично щастие тук е невъзможно, защото е невъзможно щастие за смъртната и ограничена природа на тялото и личността. Щастие може да има само за истинското АЗ, за онази огнена частица, която един ден ще се завърне и слее с Вселенския дух.