Размисли като самонаставления
5 април 2024 г.
Може би най-плодотворният период от живота на всеки човек е този, в който той си поправя път и не е твърде самоуверен и приспан от успехите и почестите. Тогава се чувства несигурен в положението си и много внимава при всяка своя проява пред публика или във ежедневната си работа и задължения. Старанието и обръщането внимание върху детайлите са рожба на неувереността и неутвърденото положение в обществото. Тогава ти си дори твърде старателен и много внимаваш да не сбъркаш или да не ти се навреди. Тогава грешиш и по-малко. Ако изневериш на този принцип и си немарлив към детайлите, ставаш сам причина за уязвимостта си. Колко много именити личности обаче започват да неглижират по-незначителните си изяви, като ги степенуват по привидната им важност според личната им представа. Но нито една аудитория, нито един читател и нито един човек - приятел, познат или противник, дори и най-незначителната на пръв поглед личност или обстоятелство, не бива да бъдат подценявани. Не бива да неглижираме изявите си, писането си, разговорите и контактите си, само защото сме си вирнали носа от прекомерни успехи в миналото. Трябва винаги да сме нащрек, да не обръщаме внимание на похвали и почести, мили усмивки и всякакви ласкателства, но преди всичко да обръщаме внимание на собствените си недостатъци и да се борим винаги с тях. Защото между успеха и падението крачката е само една. Много личности са се спъвали и от малкото камъче в началото на пътя си, а преуспелите са били в най-голяма опасност точно в началото на своето дело, но тогава са били много внимателни и не са рискували прибързано. Защото, ако си кажем, че вече сме непобедими и преуспели, започваме да не внимаваме за врага вътре в нас, докато външните врагове ни приспиват с похвали и усмивки. Ставаме самонадеяни или дори немарливи към задълженията си. И най-известните имена в историята са допускали подобна грешка. Те не са били немарливи, защото това е било противно на натурите им, но са станали самонадеяни. Самият символ на именитост, но и на внезапно падение, Наполеон Бонапарт, в един от спомените и записките от Света Елена казва следното: "Да, аз бях щастлив като Първи консул, по време на женитбата си, при посещението на папата, но тогава не се чувствах самоуверен. Може би бях щастлив в Тилзит; аз току-що бях изпитал някои премеждия, някои грижи между другото в Ейлау и се чувствах победител, когато диктувах закони, заобиколен от императори и крале!..." Но точно Тилзит бележи зенита на Наполеоновото издигане и могъщество, след което започва да прави най-големите си грешки. Този пример трябва да ни учи, че макар и да сме малки в сравнение с някои големи имена в историята, всички могат да рухват поради едни и същи причини – собствената им самонадеяност и невнимателност към детайлите.27 март 2024 г.
Всеки покорен връх издига пред нас летвата още по-високо и ни подканя да изкачим по-високи върхове. В противен случай ще трябва да слезем надолу, ако нямаме нужната воля и трудолюбие. Макар че докато изкачваме планински връх, сме изпълнени с добро настроение и надежда. Слизането е лишено от тези чувства, като е много по-опасно да не се спънеш и паднеш от високо. Върховете са ветровити и по тях бият гръмотевиците. Не носят спокойствие и сигурност, а поставят задължението да устоим или слезем/паднем от високо. Който желае сигурност за себе си, трябва да се задоволи с посредствеността на низината.
15 март 2024
Когато се допусне да се стигне дотам, че да има твърде много нечистотии да се изринат, вече може да е твърде късно за чист изход от ситуацията. Проблемът е, че е невъзможно твърде много нечистотии да се изринат, без сам да се изцапаш. Значи който чисти, жертва своята чистота заради обществената. Друг начин няма. Нечистотиите се ринат по нечист начин. Който не осъзнава, че е обществен слуга, който трябва да се изцапа, не е годен за чистач на обществената мръсотия. За да не се стига дотам, трябва да сме били бдителни навреме и да сме почистили, когато нечистотата е била малко. И със здравето на човека е така. Дори и най-тежките болести могат да се излекуват лесно, когато не са обхванали голяма част от тялото. След това лекарят ще използва скалпела дълго и пак не е сигурно, че пациентът ще оживее. Малката фиданка един ден ще събори дувара ви.
10 март 2024
Всички успехи или крушения в миналото или настоящето не се дължат на народа, а на качествата на най-издигнатите в обществото личности. Онези, които го учат, водят народа и му служат за пример. Ако съществува дисхармония между обществена издигнатост и душевна низост на знатните хора в държавата, крушенията са неизбежни. Защото хората от недрата на народа гледат примера на известните, знатните и водачите си. Не чакайте доблест, самоотверженост, рутина и отдаденост в работата на хората от низините, ако те не виждат тези качества сред онези, които стоят по обществените върхове.
Ако сред знатните съществува достатъчен процент личности, които са издигнати в духовно отношение, цялото общество ще започне да се издига до степен на златен век в политическо, стопанско и най-важно в културно отношение. От недрата на народа ще изникнат неподозиран брой надарени личности, които ще се присъединят към знатните и интелектуални класи, за да ги обновят и обогатят. Защото благородните душевно сред висшата класа ще издърпва от тинята с примера си всичко онова, което има качества и възможност да се учи и усъвършенства. Когато народът вижда, че отгоре царува порокът, именно порокът ще му стане мерило за "благородство". Именно поради горните размисли никога не виня който и да е народ за окаяното положение, в което се намира. Кризата не е заради някакъв недостатък на народа, а заради дефицит на истинско душевно благородство сред неговите водачи. Заради дефицит на истински вдъхновители за доброта и доблест. Една птичка пролет не прави, по същия начин и сред знатните е необходимо да се срещат достатъчен процент благородници в нравствен, а не във физически смисъл. Като говоря за знатни хора, нямам предвид само политическия елит на нацията, а всички онези, които сме свикнали да наричаме интелектуалци. Така и при отделния човек успехите или паденията му се дължат на онова, което ражда главата му и произнася езикът му. Дори и физическите пороци първо се допускат от съзнанието, преди пиянството и други разврати да се проявят физически. И при народите паденията започват от опорочаване на онези, наречени глава и интелект на нацията.
23 февруари 2024
Едно от най-важните условия човек да си върши добре човешките задължения е неизменното внимание към онова, което все още може да научи и да се усъвършенства. Истинската трагедия на днешния ден е, че все повече хора са убедени, че всичко знаят и всичко са научили и не е необходимо повече да се усъвършенстват. Напротив, човек трябва да е непрекъснато зает да се моделира и да бъде скулптор на своята личност и душевност. Трябва през целия си живот да дялкаме треските си и да се извайваме колкото се може по-добре. Осъзнавайки, че все още има какво да дялкаме върху себе си, ще бъдем имунизирани срещу изкушенията на ласкателствата и ще бъдем достатъчно самокритични към пропуските и недостатъците си. Няма как да ги изтръгнем от себе си, ако не ги осъзнаваме. Тази работа продължава реално до края на дните ни. Причината хората да се заблуждават, че с получаването на дипломите си всичко са научили и са "най-добрите" в живота, е желанието им да се наживеят и да изконсумират всичко, още докато са млади. Не мислят, че трябва да трупат някакви вътрешни запаси за Вечността, защото повечето от тях не вярват в безсмъртието на душата си. Казват си, "един живот живеем. Вече сме научили всичко, сега само ще действаме и консумираме живота". И когато един ден се изправят очи в очи с тази Вечност, те няма да са натрупали нужните запаси, за да си изковат сами една по-добра бъдеща съдба. Но те не вярват, че след смъртта си имат бъдеще, така че като лекомислени деца нехаят за своето усъвършенстване до края на дните си.31 януари 2024
Хората биват основно три вида. 1. Първият вид са човеците-слънце. Това са хората, напълно стопили егото си, които в мислите си се насочват единствено към това какво да направят за другите живи същества. Поради това, че мислите им не са насочени към личния им интерес, от тях излиза добра мисъл за всеки и всичко, раздавайки се постоянно в делата си. Подобни човеци не делят хората по пол, раса, етнос и религия, но виждат Бога във всеки един от тях . Заради това обичат всички хора и другите живи същества. Те наистина могат да се сравнят със Слънцето, което дава живот на всички живи същества по планетите в слънчевата система. Тези истински осъществили се като човеци същества са изключителна рядкост, много малък процент от обществата, но тяхното достатъчно присъствие е гаранция да съществуването на тези общества, за бъдещето на народите и държавите. Всички хора могат да постигнат подобно състояние на ума, но трябва напълно да се откажат да мислят за себе си като отделна личност, а напълно да осъзнаят, че истинският им Аз е Едното. Съзнанието им напълно хармонира в мислите и стремежите си с онова, което е добро за всички. Големият мъдрец Лао Дзъ е представил изключително сполучливо тези човешки същества: "Мъдрецът никога няма собствени стремления в сърцето. Онова, което е в сърцата на хората - то е в сърцето му... Мъдрецът се слива със света - неотличим, незабележим - в света сърцето си разтваря. Към него всички хора са насочили очи и уши. Той всичките като дечица ги отглежда"2. Вторият вид хора са хората-планети. Това е голям процент от хората, които не са напълно лишени от мисъл за себе си и личните си интереси. Сред тях са и онези, които наистина имат благородни стремежи, мъдрост и знание, не делят хората по пол, раса, етнос и религия, но им е трудно да стопят напълно егото си и да мислят колкото се може по-малко за собствения си интерес, както и само за интереса на най-близките и народа си. Като същински планети в тяхното близко обкръжение те поддържат живота и отношенията им с другите са подчинени на справедливост и добро възпитание. Както в биосферата и атмосферата на Земята животът процъфтява, така и хората-планета поддържат благото и живота на най-близките си и са сред истинските родолюбци. Наличието на такива хора е достатъчна гаранция да доброто, стабилността и бъдещето на семействата, народите и родината им.3. Третият тип хора, който не е бил много голям процент в миналото, но за жалост все повече се увеличават, са хората черни- дупки. Те са изпълнени с мисъл единствено за собствените си егоистични интереси. От тях нищо не излиза към света, а само засмукват и поглъщат за себе си. Подобни хора не обичат истински дори и най-близките си, защото истинският цар на трон в живота им е собственото им его и интерес. От тях не извира светлина и топлина, поддържаща живота и доброто на живите същества и обществата около тях. Живот няма и в самите тях, защото всъщност животът е доброто и негов извор и Бог. Животът е движение и самораздаване. Следователно пълната липса на добро е липса на живот и смърт. Към тази ужасяваща съдба са предразположени всички смъртни и никой не е застрахован да пропадне до там. Дори и някой някога да е принадлежал към хората-слънце, напълно възможно е, ако той допусне дори и едно семенце от мисъл за личния си интерес и раздразнение към някой друг, защото личният интерес винаги е свързан с недоброжелателство към някой друг, когото разглеждаме като "съперник" и заплаха за личния си интерес. Така постепенно семенцето на мрака започва да расте в този човек и без да се усети той пропада и от предишното му състояние на благодат и свобода от мислите и страховете за себе си нищо не остава. Той може да пропадне до там, че да се превърне в човек-черна дупка, за когото няма възможност отново да стане човек-слънце. Това е тайната на богомилската легенда за пропадането на Сатанаил, който някога бил светещ архангел. Казаното до тук напомня, че никой и никога не може да е спокоен, че е постигнал някаква висока степен на съзнание. Докато са възможни изкушения на ума ти, можеш да паднеш и от най-високото състояние на съзнанието. Трябва да сме вечно бдителни към своите мисли и постъпки. Защото от лошото зрънце поникват огромни дървета, които могат да сринат построеното с дълготрайни усилия здание на добротворното човешко съзнание.
Поради голямата опасност, която ни дебне, не бива да реагираме с раздразнение, ако някой атакува самооценката ни и ни говори не особено ласкави неща от гледна точка на егото ни. Ако се научим да се вслушваме в думите на такива наши истински приятели и да ги обмисляме, ще можем да осъзнаем, че сме слезли надолу в съзнанието си, като още няма да е късно да се изкачим пак нагоре, преди да е станало прекалено късно. Защото стане ли късно, съзнанието на човеците-слънца ще ни изглежда като висок и недостижим Еверес, докато ние самите сме в една суха и сгорещена от огъня на страстите ни долина, в която не никне трева, а само трънаци.22 януари 2024
Съвсем наскоро попаднах на разсъждението, че най-важното нещо, което човек притежава, е неговата чест. Това би било съвършено вярна мисъл, ако имахме предвид реалните качества на човека, които правят неговото достойнство истинско, а не фалшиво. Това е първото значение на "чест" в речника на българския език. Проблемът е обаче, че човекът изрекъл подобна мисъл, има предвид явно третото значение като "Почест, почит, уважение". Т.е доброто ни име в обществото. Защото той говори за честта, като нещо, което може да бъде отнето на човека от външни фактори, от клеветници. Да, мнението на другите за нас не зависи от качествата на нашата личност. Така че доброто ни име в обществото, обществената ни почит и престиж могат да бъдат отнети. Те са уязвими пред клеветата. Но да смятаме за най-ценно това, което може да ни бъде отнето от другите, не е особена мъдрост. Най-мъдрите книги, които съм чел, са ме съветвали да бъда еднакъв при почест и добруване, от една страна, както и в тежките дни на обществена немилост. Онова, което е най-ценно в нас, друг не може да ни отнеме. Само ние с постъпките си, когато са достойни за позор, можем да си отнемем онова, което е истински ценното в нас и най-добре и еднозначно се изразява с думата доблест. Доблестта няма кой отвън да ти я отнеме. Но и тя може да се срине за миг по наша вина, когато постъпваме недостойно и подло. Истинското ни достойнство се крепи на доблестта, за която често мнозинството, тълпата, са слепи. Но пред съда на Разумността тъкмо доблестта е единственото средство за оправдателна присъда. Доблестта и човечността са достойнствата, които ни правят онова, кото се нарича Човек.
23 ноември 2023
За истинския човек мисленето, четенето и творчеството са необходимост като дишането. Той не чете и мисли задължително с някаква практическа цел, както мислят за правилно немалко хора. Когато дишаме, не мислим за резултатите от дишането. Дишаме, защото трябва да дишаме, иначе ще умрем физически. Четем и мислим, защото трябва да го правим, иначе ще умрем духовно. Понякога, когато има какво да кажем на хората, творим. Но никога не трябва да го правим с мисъл за резултатите и плодовете. Творчеството е като цветето, което просто цъфти, за да радва с красотата и аромата си, без да го осъзнава и да се гордее с това.
29 октомври 2023
За да действаме истински, качествено и вдъхновено, ни е нужно смирение. А смирението винаги включва известна доза свенливост и смущение от прекалено честото споменаване на името ни. Трябва да сме бдителни към комплиментите на другите. Това е подмолна опасност да загубим смирението си. Падението на дори най-значими личности от историята е започнало, когато са станали прекалено самоуверени и главозамаяни. Пътят към ада е постлан с комплименти.
15 октомври 2023
Ако човек опознава народите и религиите, започва да мисли трезво и да е широко скроен. Вече не е религиозен и националистически фанатик. Разбира, че идеите често имат общ корен. Аз например намирам общи идеи в "Дао Дъ Дзин" и индуиски текстове като например "Бхагавадгита". Вероятно митичният Лао Дзъ да речем може и да не е китаец. Общи идеи съществуват в юдаизма, християнството и исляма. От там са смешни претенциите за религиозна, национална, историческа уникалност и пр. Няма как да сме "уникални" сред общия "идеен котел" на човечеството. Уникални и откъснати от тялото са туморните клетки.
29 август 2023
Преди дванадесет години в интернет списанието за изкуство, наука, философия и публицистика "Палитра" публикувах есето си "Защо е нужно да бъдем родолюбци". В него казвах, че който не може да бъде родолюбец, никога не може да стане космополит. Защото според мен разширяването на съзнанието започва от егото и личността като малко дете, през семейството и най-близките като юноша, за да се мине през родолюбието, обич към своя народ и Родина като възмъжал човек и чак накрая окончателно помъдрял всеки съзнава, че е неразривна част от цялото човечество. И според тезата ми родолюбието е задължителен етап. Така, станал космополит, човек остава родолюбец. Защото не можеш да се откажеш от част от тялото си заради цялото тяло. Всички части са еднакво нужни. Родолюбието не достига до злото на шовинизма, ако в чужденеца виждаш преди всичко човек като себе си, със своите чувства и разум, болки и радости. Макар и слят с Родината, истинският човек остава верен на личните си нравствени принципи на човечността и не допуска "патриотизмът" да оправдава злото и безнравствеността.
Сега искам да доуточня идеята. Когато обичаш близките си, тяхното благо е и твое благо, а злочестината им е твоя злочестина. Същото е по отношение на народа ти и Родината, а също и по отношение на човечеството. Тяхното добруване или неудачи са и твои. Следователно близките, Родината и народът, както и цялото човечество накрая стават едно с личността ни, както и личността ни е едно цяло с тях. Те се сливат напълно. Ние сме всеки един от доблестните герои и държавници в хилядолетната ни история, ако сме слели напълно техните идеи и дела със своите. Те са част от нас и ние сме част от тях.
Тъкмо защото Родината ни и личността ни са едно, приемаме униженията на Родината като наше унижение. Исках да ви обясня защо сърцето ни настоява, че всяко унижение на българското достойнство и доблест трябва да се премахне. Българите трябва да осъзнаят идеята, че родолюбието е важен етап от развитието на човека. Не вярвайте на никой общественик, независимо дали политическите му възгледи ви допадат, ако личността му не е слята с Родината. Той все още няма обществено съзнание, няма истинска обич към род, Родина и цялото човечество. Такива хора обичат само себе си и личния си материален интерес. Те не живеят и мислят денем и дори нощем в леглата си за добруването на народа си. А трябва да лягат и стават с тази мисъл, както не ги напускат мислите за личните им проблеми. Затова не се учудвайте, че те често си затварят очите пред унижението на Родината и народа си и бранят чужди интереси.
26 август 2023 г.
Ако цитираш постоянно авторитети, това е проява на умствена леност. Трябва да отсяваме и взимаме от книжното познание само онова, което отговаря на нашата изградена вътрешна философия. В останалите случаи трябва да слушаме нашия разум и да претегляме с интуицията си кое е добро и полезно за нас. Да говорим най-вече онова, което вътрешният ни глас диктува. Няма да сбъркаме. Много странно, но често срещаме в книги на умни и доблестни люде, живели преди векове онова, което този вътрешен глас вече ни е говорил. Убеден съм, че ние се раждаме с нашата вътрешна философия и можем да я ползваме, щом възмъжеем. Четенето и ученето много често е просто припомняне. Над това надграждаме. Ние си носим тази вътрешна философска нравственост като единственото съкровище, което можем да съберем и отнесен със себе си във вечността.....
26 август 2023 г.
Прочетох как един ерудиран млад съвременник, който проявява активност в обществените каузи, е реагирал под своя публикация на човек, който му намеква, че има добро сърце. Отговорът му е: "Добро сърце? Опазил ме Бог". Прав е в реакцията си. Задължително е да имаш добро сърце. Но не бива никой да знае за това. Или да са само най-близките ти. Защото хората разчитат много често "добър човек" като "мекушав, слабохарактерен", на когото "можем да му се качим на главата". Когато се проявяваш като общественик, добре е да не минаваш за човек с добро сърце. За мнозина това означава отстъпчив до слабохарактерност. Ако не можеш да бъдеш твърд и безкомпромисен за постигане на делото си, не се захващай с това.
14 август 2023 г.
Интуицията е гласът на детското в нас. Това е глас, който ни нашепва да направим нещо по начин, който понякога противоречи на онова, което са ни учили и което правят "сериозните и улегнали" хора. Но често този глас спасява съдби. Тежко на онези, които потискат този глас и са убили детското в себе си.
13 август 2023 г.
Нека не говорим как трябва да се живее, а да живеем както трябва. Примерът трябва да предхожда поучението.
18 юни 2023 г.
Почти съм убеден, че вчерашните ми писания са били изтълкувани превратно от някои. Сметнали са ги за пристрастие и идеологическо обвързване с днешния ден. Нищо подобно. Исках да ви кажа, че не може да има развитие към хармонични човешки отношения, братство и човешка любов, без всеки да попие и възприеме за себе си общочовешката вечна нравственост. Това не става със закони, конвенции, публични демонстрации и пр., когато вътрешно си по-безнравствен и от древните, които са следвали вечната нравственост. Във всички времена едни и същи неща са били добро или зло. Модерността според човешките разбирания е една илюзия и външна фирма, празна черупка. Както казва Лао Дзъ, светът е свещен съсъд, който иска да го промени и подобри външно, ще го развали. Промяната на външните форми не води до истинска качествена промяна. Още древните са знаели кое е онова мислене и поведение, което при изправяне с Вечността и отвъдното, когато претеглят житейските ти дела, ще ти донесат чиста съвест. Нищо не се е променило от древността в тази вечна нравственост.
17 юни 2023 г.
Истинската цел на човека е да преодолее звяра в себе си. Другата му цел е да развие всички свои заложби. Гениите са онова, което е бъдеще като възможност за цялото човечество. Това, което са могли и могат гениите, е малка част от това, на което е способно цялото човечество при постигане на определено ниво на съзнание. Днес се работи подмолно, за да се спъва развитието на хората и те да не станат човек в истинския смисъл на думата. Преодоляването на звяра се спъва чрез поощряване на похотта, а пълното развитие на творческите заложби и висшето съзнание се спъва през популяризиране и налагане на изкуствения интелект.И в двата случая се цели хората да останат роби на тялото си и напълно лишени от творчески способности и висши заложби полузверове.
17 юни 2023 г.
По повод на актуалните прояви ще кажа, че злото започва с поставянето на граници и бариери за мисленето. С утвърждаването на предразсъдъци. Не бива да парадираме нито с етническа, нито с полова принадлежност. Равенството не се утвърждава с правила и закони. Не бива да се приемат за правилни извращения на мисленето и поведението в обществото и природата, само защото трябва да се постигне "равенство". Това са криви разбирания, лъжа и хорски глупости! Равенство може да има само в еднакво високата нравственост. То ще се постигне, когато цялото човечество постигне висока степен на съзнание и нравственост, когато може да контролира поривите и желанията на тялото си. А това означава отдалечаване от щенията и разврата на тялото. Висшето съзнание се постига, когато се научиш да ги ограничаваш, а не когато ги поощряваш, както сега се опитват. Да, аз изглеждам така, сякаш живея в древните времена на жреците на Озирис и Моисея, но нека така да изглежда.... Нека! Проклета да е модерността, която нехае за душата и истинското в човека! Разделението не бива да се утвърждава в мислене и предразсъдъците. Тялото е просто дреха за душата. Тя не се вижда с материалните сетива - очите. Тя е скрита зад своя воал. Всичко зависи от нивото на съзнание. Аз отдавна се опитвам да видя в приятеля, познатия, случайно срещнатия и колегата човека и неговата душа. Не съдя за човека според пола и етноса му. Сексизмът тържествува там, където в мислите си хората поставят сами граници между половете. Трябва да се наложи - мъжът и жената заедно правят човека. А той е ЕДНО.
5 май 2023 г.
Творчеството и обществената работа са само няколко процента вдъхновение, хрумване на блестящи идеи и талант. Останалите над 90 % са упорит и систематичен труд. Поради това у нас е много малко вероятно да ти откраднат блестяща, но неразработена идея. Краде се вече сътвореното, написаното, а за чуждите дела си приписват заслуги. Но я подхвърлете от чисто сърце, ей така от родолюбие, някаква обществена идея, която нямате силите и обществения престиж да реализирате. И ще видите, че никой няма да я подеме. Особено ако за реализацията ѝ се искат мъжество и усилия. Същото е и с творчеството. Подхвърлете една блестяща, но нереализирана творческа идея. По-вероятно е тя да си остане нереализирана, защото за това е нужен упорит труд, който малцина желаят да извършат. Но и частицата талант не е за подценяване. Защото дори и да се опитат да я реализират, резултатът ще е потресаващо лош. Ако случайно попадне на плодородна почва и поникне красиво дърво в уханен плод, само трябва да се радваме, че зрънцето идея е намерило своя талантлив и трудолюбив автор. Така че у нас не можеш дори и да подаряваш идеи, ако те са трудоемки и се нуждаят от усърдие и талант. Но виж, изтърви си без да искаш на земята един вече шлифован идеен диамант и само докато се обърнеш, някой вече ще си го е присвоил. Всеки обича да се кичи с диаманти, но малцина имат усърдието да ги шлифоват....
14 април 2023 г.
Днес е ден за молитва и смирение. По този повод се изкушавам да разкажа за първия си урок по смирение. За пореден път прочетох някъде, че при комунизма/социализма сме живеели без Бог. Нима е възможно това? Да, някои се опитваха, но това не означава, че са успели. Детските ми спомени са запазили училищните проповеди, че "космонавтите са били в Космоса, но не видели Бог". Елементарно мислене, популярно тогава. Летата си прекарвах на село и повторих тази фраза пред баба ми, която си препрочиташе Евангелието, подарено ѝ някога от селския свещеник Константин Рашков, който беше ме кръстил в селската черква. И тя ми отвърна нещо от рода: "Внимавай какво говориш!" и нещо друго от рода. Тогава за миг аз, 8 или 9 годишното дете, преживях нещо като "свиване" в областта на гърдите (всъщност не мога да го опиша с думи като усещане) и сякаш се смалих. Детето се учеше какво е смирение. Тогава разбрах, да, не "повярвах", а вече твърдо вярвах, че баба ми е права. Впоследствие съм имал много други потвърждения на това първо убеждение. Човекът и всичко живо не може да живее без Бога, защото не може да живее извън Него. Опитайте се да дефинирате думата "Живот" и вие ще описвате Бога. Той е самото живеене. Може ли клетката от тялото на човека да живее без човека? Не, тя мигом ще умре. По същия начин и твърдението, че при комунизма сме живели без Бог, е смешно и невярно. Осъзнаването на тези простички истини е достатъчно, за да си вземете първия урок по смирение......
1 април 2023 г.
В живота ни единственото, за което трябва да се тревожим, е как да запазим човешката си чест и достойнство. Ако загубим пари и длъжности, но сме запазили човешката си чест, не сме загубили нищо. Животът е превратен, и онова, което не зависи от нас, както казва Епиктет, не бива да ни вълнува. Дори и временно да го загубим, ако имаме човешката си чест и достойнство, имаме всички ресурси на земята, за да се справим с падането и да тръгнем отново напред. Но човешката чест зависи от нас. Ако загубим нея, тогава вече губим всичките си човешки ресурси в настоящия си живот.
6 март
2023 г.
От
време навреме чета, че някой с титла говорел глупости по телевизията. Други
роптаят, че един сериал бил ужасен. Вие какво очаквате? Затова напоследък
телевизия не гледам. Има толкова стойностни книги за четене и препрочитане, че
е загуба на време. Не гледам дори известно интелектуално предаване. Ако не
научиш нещо чрез собствено четене и осмисляне, няма смисъл да ти го казват по
телевизията (тя формира мненията и "знанията" на лаиците).
Телевизията е за лаиците, а книгите (стойностните) за търсещите знания. Същата
е разликата между цирк и театър. Едното е за забавление, а другото е стойностно
изкуство (с изключение на началото на 90-те, когато за да привличат зрители в
празните зали дори и сериозни театри се бяха обърнали на кабарета). За
съжаление, масовият вкус се възпитава чрез бръщолевенето. А бръщолевенето
минава и заминава, без да можеш да го осмислиш, и ако не си пил противоотровата
на сериозните и осмислени лично от теб четива, превърнати в твое верую, си
обречен в подсъзнанието ти да се внедри внушението на бръщолевенето. И тълпите
вярват на бръщолевенето, споделят го в социалните мрежи и трупат
"лайкове". След това възпитаните по този начин маси стават
гласоподаватели. Възпитаните от бръщолевенето, а не от стойностното люде,
стават безличности, т е хора без собствена воля и мнение. Затова гледам да се
изолирам от бръщолевенето, че ме дразни. Ако си наложа волята да не влизам и
пиша и в тази социална мрежа, ще имам още повече време за полезното. Но засега
не успявам....
2
януари 2023 г.
След като днес прочетох нещо, изкушавам се да направя
едно лично откровение. Ще си призная, че вчера, когато си пуснах една известна
българска мелодия, когато гледах и клипа, нещо в душата ми се пречупи и аз без
да искам неудържимо се разридах. Така, както през май миналата година сторих,
когато си отиде близък учител и приятел. Усетих в сърцето си, че България и
българите, такива, каквито са били преди много десетилетия, когато е
композирана мелодията, вече може би безвъзвратно ги няма. Моля се да греша и
дано да мисля пълни глупости, но това тогава ми каза сърцето. Днес прочетох
текст, споделен от проф. Симеон Янев. Шапка му свалям! Непростим пропуск, че не
съм чел досега неговата книга "Участта българин" (2002 г.), от която
е откъсът. Ще поправя пропуска. Текст на истината, който те трогва дълбоко в
сърцето. И той не е оптимистичен. Но има и нещо оптимистично. За себе си
извлякох есенцията, лекарството. Българинът е в днешното състояние, защото не
се обича и цени такъв, какъвто е, а се мрази. Поне това правят някои, които
искат да са родени не сред тези "аборигени" и като част от тях, а да
са "културни западняци". Искат, но кръвта вода не става. Затова
мразят тази си кръв. И другата част от рецептата на есенцията-лекарство - никой
не може да свърши работата, която трябва да свършиш ти. Никой друг не може да
живее твоя живот като истински достоен човек, а ти да стоиш и чакаш да ти
налеят наготово достойнството. Същото е и с народите - никой друг не може да ги
направи свободни и достойни, ако не го направят те самите чрез достойните си
дела на свободни люде. А за да го направят, трябва да са единни, а не едни да
се гнусят от останалите и да се правят на "други". За да си достоен и
живееш достойно, на първо място трябва да се обичаш и цениш такъв, какъвто си в
дълбоката си душевност, а не да искаш да я изтръгнеш от себе си. Това е резюме
на текста чрез моя поглед. Да ми прости авторът за своеволието на пречупен през
личната ми призма лъч светлина. Не се решавам да споделя нещо от текста, защото
уважаемият проф. Янев го е споделил само за приятелите си във Фейсбук. Тук е
мястото да споделя, че точно проф. Янев ме подтикна с ласкавия си отзив да
публикувам в списание "Времена" един текст за Васил Левски, който
иначе отлежаваше и едва ли щях да посмея да обнародвам (споделих му го по
конкретен повод тук във Фейсбук).
Благодарен съм, че съм съвременник на творец, чието
сърце тупти с болката и трагедията на нашия народ. Човек, който искрено желае
неговото достойнство и скърби за днешната му неугледност във времето на
тържество на безличностите. Да е жив и здрав той и всички като него! Докато
имаме такива "луди" и неулегнали съотечественици, ще ни има като
народ. Както се казва в текста на професора, (пак цитат по памет, версия на
моето усещане) трагедията и смъртта на народите настъпват тогава, когато
изчезнат напълно "лудите", а всички останали са "улегнала"
люде. Да се помолим този ден за нас никога да не настъпи. Да ги има България и
българите дотогава, докато се роди онова мистично единно човечество, когато всички
народи ще се слеят в ЕДНО. Защото тежко за народите, които допуснат да умрат
преди да настъпи бленуваното тържество на народите като човечество, което още
не е родено, а само пророкувано в Писанията. Защото няма да имат възможност да
влеят нещо от своята самобитност в многоликото и пъстро наследство на народите.
Да, много народи са изчезнали, но наследството им живее в паметта ни. За нас
подобна памет може и да няма, ако не се вземем в ръце и престанем да се борим
със себе си и самобитността си, а започнем не да се мразим като такива, а
всички заедно, подобно на едно цяло, да се ценим като народ. Тогава ще имаме
Бъдеще и ще оставим своето достойно наследство и постижения в хамбара, където
се трупа зърното на човечеството и се изхвърля плявата. С омраза към себе си и
самоотрицание, с черногледство, се ражда и оставя само плява. Имаме още време
да оставим "златно" зърно. Най-тъмно е малко преди съмване. Вярвам,
че не съм сам в тази си вяра...
5
декември 2022 г.
Едно от
нещата, които ме отвращават, е да виждам иначе интелигентни и образовани хора
да се групират в идеен кръг, множество хора с добро образование и кариера да
мислят така, все едно казаното или написаното от тях е поредният фейсбук спам
тип copy-paste. Имам усещането, че повечето от тях, макар да могат да мислят с
главите си, предпочитат да се чувстват добре в идейния кръг, предпазени от
възможността да сгрешат и да си навредят в обществото, говорейки онова, което
извира от тях самите. По какво се различават от глутница вълци, които не се
чувстват достатъчно силни, за да живеят живота на вълк единак? Особено жалко е,
че хората в стремежа си за социално израстване се отказват да имат свое
собствено мнение и дори потискат всяка мисъл, че това не е добре. Напротив,
доволни са, че принадлежат на по-добра част от обществото. Склонни са да се
обезличават, само да не ги сметнат за глупави и нелепи, защото не мислят като
онова, което смятат за каймак на обществото. Затъвайки в блатото на
конформизма, отказват се от най-голямата си чест и титла - да носиш името
човек. Напълно съм съгласен с мисълта, че ако ще си човек, трябва да си
неконформист. Партийността, сектантщината, и запалянковщината отнемат титлата
човек. Аз не познавам истински велик човек в историята, който да е бил послушен
партиец, запалянко и чинопоклонник. Всеки човек е уникален и не бива да жертва
своята истина заради партийна или клубна. Не изразяваш ли ежечасно смело своята
мисъл и съкровена истина, ставаш личност-маса, по-точно безличност. В това се
състои мизерията на съвременното общество, не само в България. Дефицитът на
Човеци. В никакъв случай не е носталгия към миналото, че откривам образците на
човечеството, достойните за възхищение основно в миналото. Това е просто
реалност. Всъщност, най-добрите членове на обществото са онези, които
принадлежат само на себе си, а не на партия, секта, клуб или каквато и да е
група хора. Само те принадлежат на Цялото и му се отдават напълно. Днес обаче
такива Човеци се откриват трудно. Вместо това при мнозинството човешкото стана
рудиментарно, превърнаха се в лица-маса и идейно-партийни автомати. Цитираната
по-долу мисъл обединява според мен характера и същността на абсолютно всички
велики личности, т.е хармонично развитите човешки същества, останали на първо
място себе си. Защото всеки, дори и най-малкият човек, се ражда със своя лична
мисия и никой не може да я изпълни вместо него. Ние може да се възхищаваме на
великите духове, но не можем да им подражаваме. И нямаме това право. Истинското
величие е да бъдеш себе си, да извървиш своя път. А да искаш да се скриеш в
стадото, пък било то и елитарно, означава да се откажеш да изпълниш човешкия си
дълг:
"Доколкото мога да преценя, съм единствен в
убежденията си. Когато разговорът ме подтиква да изразя чувства, го правя със
същата независимост, която съм практикувал другаде и която е неразделна част от
природата ми. Никога не съм подчинявал сбора от мненията си на вярата на
определена група хора, религия, философия, политика или нещо друго, щом съм
можел да мисля от свое име. Такава зависимост би била крайният упадък на
свободната и нравствена личност. Ако не можех да ида в рая безпартиен, въобще
не бих отишъл"
Томас Джеферсън
9 май
2022 г.
Всяка
позиция, щом е лична, а не препредаваща като радиоточка, е достойна. Дори и да
грешиш, е достойно да имаш позиция. Разбира се, добре мотивирана. Другото би
било просто купчина неподредени думи Аз си обяснявам, че мнозина днес не
изразяват позиция, защото ги е страх да се саморазкрият. Винаги е безопасно да
се държиш като радиоточка, казваща думите на други. Но да кажеш своята позиция,
е мъжество. А малцина имат тази смелост. Винаги повтарям: Не съм напълно
сигурен в правотата си. Но дори и да греша, не мога да не бъда себе си. Ирония
е, че тези, които повтарят чужди думи и идеи, са непоколебимо убедени в
правотата си, уповавайки се на уж авторитети. Аз предпочитам да ходя сам, дори
и понякога да падам. Даже и малкото дете се научава да ходи само, когато поеме
риска да падне, а не остава при удобството да се държи за друг. Да бъдеш себе
си и да се изразяваш като човек, носи куп неудобства. Може и да те намразят. Но
не може всички да те обичат. Да бъдеш себе си е единственият път да си човек.
Дори и да донесе неприятности Това е да носиш трънения венец на Човека с
голяма буква Ч. Както е казал велик мъдрец: "Или изглеждай, какъвто си,
или бъди, какъвто изглеждаш".
20
април 2022 г.
Ние, българите, трябва да сме много
предпазливи, когато се включваме в поредната масова психоза, която приписва
КОЛЕКТИВНА ВИНА на цял един народ. Тези дни мой уважаван фейсбук приятел,
университетски преподавател, го написа много ясно - колективна вина не може да
има. Ние много сме си патили от това. Народите не може вкупом да носят вина.
Както е мислел Чърчил за нас, носейки отговорност за бомбардировките на София.
"Българите са грешен народ". Днес същата работа. С колективната вина
са се оправдавали най-гнусни военни престъпление като Дрезден, Хирошима и
Нагасаки през 1945 г. Но победителите не ги съдели. Някои ще тръгнат да спорят
за смисъла на тези събития, но нищо не оправдава жертвите сред цивилното
население. Колкото и да са те в количество.
За да няма повече войни, след края на
последната война трябва да се наложи отказ от ожесточението и отмъщението към
победените. Които и да са те. Защото това е зло. А злото предизвиква ново зло.
Непременно тази злина и несправедливост, може би не веднага, но след години, ще
предизвика нова война и насилия. За да се спре насилието, трябва да се прекрати
кармичният причинно следствен кръг. Прошката и милосърдието са привични за
човека, а ожесточението и отмъстителността за звяра.
За завършек ще повторя нещо, което съм
казвал. Народите трябва да МИСЛЯТ повече и да се опитат да намалят
ожесточението, за да могат за живеят като човешки същества, а не като зверове в
следващите десетилетия и дори векове.
Ако гледаме интереса на човечеството,
той е тази война да спре час по-скоро, независимо как ще стане това. Ще
приключа с думите, че моето мнение е такова и не се срамувам от него. Дори и да
е грешно. Бог знае по-добре от мен. Сърцето ми чувства обаче, че тази война е
тумор за човечеството. А всички знаем как се лекува тумор. Изрязва се бързо и
спешно. Защото всяко забавяне може да убие цялото тяло. Войната заплашва да
разруши не само двете воюващи страни. При определени обстоятелства може да
разрушим малката си и единствена засега планета Земя.
23
януари 2022 г.
Да се стремиш да следваш средния път,
означава да стоиш в междината между две крайности. Добродетелта винаги е там.
Днес двете крайности са пълната апатия и примиренчество пред очевидни
неразумности. Другата крайност е агресията и вербалните обиди. Да вървиш по
средния път, означава да вървиш сам или с малцина. Тълпите са устремени по
другите два пътя. Заради това не очаквай да трупаш харесвания и
разбиране.
Който върви по средния път е бдителен и
никога не е напълно убеден, че истината е на негова страна. Не я налага
безкритично с огън и меч на другите. Внимава да не нарани други души и зачита
тяхното достойнство. Обмисля и приема чужди думи, ако види в тях действителен
бисер. Истината никога няма нужда от насилническа защита. Защото който върви по
този път, замърсява и компрометира това, което смята за своя истина.
Разочарован съм, че толкова много хора
вървят безкритично по двата крайни пътя. И почти никой по средния.
Примиренчески настроените приемат за добро и истина само онова, която са приели
за такова безкритично, защото "авторитетни" за тях хора са ги учили.
Приемат го, защото всички "уважавани" хора правят така. Те се
приспиват с мисълта, че приетото от тях за добро и правилно не може всъщност да
е зло. Тръгналите по пътя на другата крайност - агресията, изпепеляват душите
си и компрометират "истината", която "защитават". Те също
вярват, че тяхната "истина" е единствената.
Днес обществото е разделено, защото
върви по пътищата на две крайности. Единствено средният път обединява. Но
парадоксалното е, че хората не искат обединение в средния път. Защото си обичат
и вярват на своите убеждения, че вървят в единствено добрия път. Поради това
ненавиждат както вървящите по пътя на другата крайност, така и не
разбират средния път.
27 януари 2021 г.
Съществува едно златно правило. Което е добре да
спазваме. И много да се ядосваме на себе си, ако се оставим дори и за секунда
успешно да ни накарат да го нарушим. Колкото и да искаме да се харесаме на
събеседника си и да сме му приятели, не бива да го правим. Трябва да ни е
неприятно да ни въвличат в разговор за някой друг, който в момента не присъства
и при това се изтъкват някакви негови лоши страни. Тогава трябва да сме лоши
събеседници, да се опитваме да отклоним разговора и повече да мълчим. Ако нямаме
сили да кажем на онзи срещу нас добрите страни на обсъждания човек, е наистина
лошо. Най-добре е да се опитаме да кажем: „Може ти да смяташ така, обаче той
има такива и такива добри страни“. Ако обсъжданият е приятел, тогава дори и
тактичното мълчание и изслушване е предателство спрямо него. И ако от слабост
кривнем встрани по погрешната пътечка, много да се ядосваме на себе си. Да не
подценяваме и по-трудното. Не са важни само думите в разговорите. Важно е и в
мислите си да не държиш лоша мисъл за другите, а по възможност да я прогониш
навън. Ако случайно се задържи натрапчиво, сложи я в някой тъмен килер на
съзнанието си и се постарай да я забравиш.
Очакваното от мен възражение е: „Ама така може да
станеш сляп за реални недостатъци на някого и да изгориш покрай него“. Тук не
говоря за слепота. Ако виждаме реално някаква грапавина в характера на някого,
то, ако държим на присъствието и приятелството му, трябва да имаме сили да я
кажем само насаме пред него като приятелски съвет. Ако той я приеме великодушно
като ценен дар, значи заслужава да ни е приятел и дружбата ни да продължи. Ако
приеме думите ни като злонамереност, тогава ни показва, че заслужава да стоим
далеч от него. Никога не бива да говорим пред други публично за чужди
грапавини, защото нарушаваме важно правило на мъдростта: „В прикриването на
недостатъците на другите бъди като нощ“.
Навремето пред група млади хора прочетох кратки откъси
от „Мисли“ на Блез Паскал и от „За приятелството“ на Цицерон. Ставаше дума за
склонността да казваме или да не казваме истината пред другарите си. Колко
голям дар е да казваме истината, дори и да боли, но малцина са достатъчно силни
и великодушни да я приемат като подарено лекарство за душата си. Затова и много
приятелства се крепят на премълчаване и лицемерие. Един от тези младежи ме
попита: „Как преценявате дали един приятел е добър за Вас?“ Без да се замислям,
отговорих, че за мен истинският приятел се познава по това, че никога не говори
за някого от другите ни другари в негово отсъствие, освен ако не е за нещо
добро, а не изтъквайки някакъв негов недостатък.
За да не прозвучи всичко написано като морализаторство,
нека да изтъкнем, че сами не сме винаги силни да кажем на четири очи болящи
истини. Защото, за съжаление, никога не си сигурен, колко чувствително е егото
на другия. Особено като не си сигурен дали сам не си слаб във въздържането и
стопяването на твоето собствено его. Докато сме живи, винаги има възможност да
кривнем встрани от главния и чист път по криви пътечки. Затова сами да сме
бдителни, а не правещи се на мъдри и недостъпни към изкушенията, за да изпъкнем
пред другарите от Фейсбук. От опит знам, че има твърде голяма опасност да се
изкушим да сторим тъкмо това, срещу което публично сме говорили. Така че
рискуваме, когато пишем за тези неща публично с името си. От друга страна
тайничко се надяваме другите да разберат, че ни е неприятно да ни въвличат в
одумване на други отсъстващи в момента хора. С това поне една полезна цел се
постига.
15 януари 2021 г.
Ако искате да видите какво е проявлението на
погрешната представа за равенство, вгледайте се в общуването из социалните
мрежи. Тук хора, които стоят на светлинни години разстояние от събеседниците си
по житейски опит и знания, са склонни да сипят категорични квалификации и
епитети по отношение на другия и мнението му. Почти никой не желае да мълчи, да
наблюдава, чете и разсъждава, преди да пише по разни групи, страници и чуждите
лични стени. Без да знае много за това кой е срещу него и какво е духовното и
интелектуалното му състояние. Равенството, както го разбират мнозина, е именно
това. Разюздано социално проявление на всеки както му щукне, без преди това да
е преминал през период на вътрешно натрупване, самопознание, познание и
размисъл. Но дори и тогава животът във вътрешната ни тишина е за предпочитане.
Да се изявяваме, когато е неотложно необходимо заради обществения ни дълг.
Защото вътрешното натрупване става чрез мъчително бавно трупане на знания и
размишляване върху тях във вътрешната ни тишина. Колкото повече мълчим, четем,
слушаме и наблюдаваме, без да говорим и да се изявяваме външно, толкова по
силни ставаме. Колкото повече говорим, не само че има вероятност да кажем някоя
глупост, както казва един китайски мъдрец. Колкото повече говорим, толкова
повече се изчерпваме и изхабяваме вътрешно. На никому, дори на мъдрия и
знаещия, не е простено, ако необмислено хвърля бисерите си на свинете. Цената,
която се плаща за прекомерното бърборене и външна изява, е висока.
7 октомври 2020 г.
Ситуацията с безсилието ни да се справим с родната
корупция сами, поради което искаме чужденците да пишат резолюции срещу нея, ми
даде идея за следната басня:
Някакви хора имали в двора си крушеви дръвчета, които
всяка година давали изгнил и не ставащ за ядене плод. Но те не се сещали и
нямали идея да ги окопават, подрязват, поливат, да варосат стволовете на
дръвчетата, сами да ги пръскат срещу болести, вредители и червеи. За да узряват
хубави и свежи круши. На всичкото отгоре чакали гнилите круши сами да паднат от
клоните, а не се сещали да ги обрулят с прът или да се качат по стълба, за да
ги махнат от там. Само обикаляли покрай дървото, чешели се по главата там,
където не ги сърби, и проклинали злочестата си съдба. От време навреме даже
крещели срещу крушите с надеждата от звука онази гнилоч по клоните да има
добрината да падне сама. Накрая в безсилието си се оплакали на хората от една
далечна, богата и спретната къща, за да им помогнат да разрешат проблема с тези
проклети гнили круши. И онези, понеже изобщо не били чак толкова загрижени за
благоденствието на някакви далечни бедни съселяни, а искали просто да им
продават по-скъпи круши, отколкото можели сами да си произведат, посъветвали ги
да отсекат „негодните“ за нищо крушеви дръвчета. И така, онези ги послушали и
после станали още по-бедни. Защото никой друг не може да вкара в ред градинката
и стопанството ти, ако ти не се вземеш в ръце. Да ги обработваш и намираш
решение на проблемите си сам.
5 септември 2020 г.
Една от нравствените уловки, които спохождат почти
всеки, който се вживява прекалено много в случващото се, независимо от коя
страна на барикадата стои, е неусетното ожесточаване. А то неусетно нарушава
вътрешния ти мир и способността за трезво съждение и действие. След това не
можеш нищо нормално да направиш. И в нравствено отношение ставаш инвалид.
Казвам го не като морализаторстващ, а като патил. Социалните мрежи днес са
голям капан. Изкушават те да изокаш не някой ден, както е в разказа на Чудомир,
а всеки ден. И най-лошото е, когато това ожесточение стане част от теб и
всъщност станеш по-лош човек в мислите си, отколкото си бил. Затова всички
трябва да пазим нравствена хигиена. Обичаме Родината си, но ако наистина я
обичаме, трябва да се пазим за нея като добри в нравствено отношение граждани.
И тогава ще можем да работим за нея. Защото тези псувни, които вече и децата
научиха и повтарят, тези личностни обиди, няма как да се отразят добре. Много
по-внушителен и всяваш респект би бил граждански протест на мълчаливо стоящи в
укор граждани.
Пиша тези неща, защото виждам, че фейсбук-другари,
които знам, че наистина ги е грижа за вътрешния им мир и нравственост, започват
да сипят персонални обиди. Просто това е зловещото изкушение на социалните
мрежи. Да се изокаш и ти и да ти олекне на душицата. Да, ама без да искаш
лукавият ти взема нещо от теб. И това нещо е наистина много по-ценно, отколкото
си мислиш. Социалните мрежи, са наистина реални мрежи-капани, в които можем да
се оплетем и да загубим човешкото си лице. Ако заставахме лице в лице с обекта
на негативните си емоции, нямаше да сме толкова смели. Но тук кротки и
възпитани в живота граждани пишат по чужди стени насочени към конкретни личности
обиди. За тези, които псуват публично на улицата, вече нищо не може да се
направи. Жалко е обаче, че те вредят много на нормалните, които от идеализъм са
на улицата. Всъщност, реално не бива да допускаме омраза и лоши чувства към
никого. Дори и да го презираме. Истината е, че омразата се връща към
излъчвателя си. Но вреди и на околните.
Не можете да си представите, ако сте чувствителен към
тези лоши вибрации, как може дори да ви се гади и замая главата. Те се предават
дори и по телефона или ако гледате по телевизията хора, които псуват и кълнат.
Тези вибрации няма да доведат до нищо хубаво за България. Затова с провокатори
и злобни персони компромис не може да има! Ако се доближиш до тях, или ако се
изкушиш от примера им в социалните мрежи, ще излезеш кален от тази ситуация.
24 март 2020 г.
За разлика от нашите предци преди 80 години, днес
повечето от нас, българите, са отдалечени от това, което ни изхранва. Това е
световна тенденция много по-отрано. За огромна част от хората е нормално да
очакват винаги, когато отиват в магазин, да могат да се снабдяват с брашно,
варива, зеленчуци и др. Но всъщност йерархичната структура на цивилизацията се
основава на това, че все пак днес има един малък процент хора, които ни
изхранват в сектор земеделие. И трябва все повече да ги уважаваме. Висшите
слоеве на цивилизацията, културата, са лукс, който може да си позволи да
съществува нормално именно благодарение на тяхната не винаги оценявана работа.
Затова са болни онези общества, които се обиждат на "селянин". Ако
кризата на цивилизацията се задълбочи, ако има пълен колапс, ще рухне цялата
йерархична структура. И тогава всички без изключение ще трябва да се запознаят
лично с начина, по който се пече хлябът. Отново фантазирам. И нека си остане
само така...
22 март 2020 г.
Да ви кажа, започвам и аз да се плаша накъде върви
светът... Ако има заговор да ни отнемат свободите, той е световен. Нашите дори
са меки изпълнители и ни дават горчивото лекарство по лъжичка. Другаде направо
са забранили на хората над 65 години да излизат навън. И да знаете, вирус има.
Няма как светът да лудне заради проста лъжа. Друг е въпросът каква е целта.
Сякаш нарочно навсякъде не обърнаха внимание и не взеха навременни мерки.
Защото все едно не са искали да предотвратят този световен хаос. Възползват се
от епидемията, независимо дали е възникнала по естествен природен или по друг
начин с човешка намеса в наша вреда. Засега това са само хипотетични
разсъждения и фантазии.... Дано да няма заговор и да говоря глупости. Но да ви
кажа, ако има нещо, хванаха ни по бели гащи. Кой е готов за съпротива и да си
защити свободата? Толкова сме разглезени от екстрите на цивилизацията. Че сме
заприличали на шопари в кочина. А тях знаете накрая какво ги правят. Зависими
сме от работа, банки, задължения. А за да си истински свободен, трябва да можеш
да се върнеш в дивото и да оцеляваш там. Така че и аз се моля да говоря пълни
глупости. Защото ако това се окаже нещо повече, яка ни гърбина. Много сме слаби
и зависими от цивилизацията. Дори тази ни зависимост от екстрите на
цивилизацията и туризма за развлечение и неспособността ни да не мислим, че
като отидем някъде другаде, ще се почувстваме щастливи, ще ни изядат главата.
17 март 2020 г.
Доста знаково ми изглежда, че нашата свобода да
пътуваме по широкия свят е причина днес да не можем да излезем без страх и
свито сърце от тясното пространство на дома си. Очевидно опознавайки широкия
свят сме пропуснали нещо. Не сме имали време да познаем Вселената в себе си,
душата си. Да се позамислим защо живеем и дали живеем правилно. Дали сега не
искат да ни научат на смирение, да ни свият в квадратните метри на жилището ни.
За да ни остане време да се вгледаме в себе си. Защото малцина могат доброволно
да останат насаме със себе си и душата си. Повечето бягат чрез развлеченията на
външния широк свят. Е, сега вече е време да поправим този пропуск...
18
януари 2020 г.
В
България много хора от народа вярват на врачки и астролози. Затова Алена,
Малена и тем подобни угодно внушават, че предстоят добри неща на България и как
едва ли не някои хора щели да влязат в историята ни. То в историята много хора
мечтаят да влязат като Александър Велики и Наполеон. Но за тази работа се искат
много работа, пролята пот, а дори рани и кръв. По-лесно се влиза в историята
като лидиеца Крез. На когото делфийският оракул предсказал, че ще разруши силна
държава. И той си помислил, че ще победи Персия. А всъщност разрушил
своята държава. По този крив начин у нас всеки следващ може да влезе в
историята.Такова ни е положението. Ако лесно се разрушава силна държава, какво
остава за слаба държава?
Всъщност
тези, които влизат по правилния начин в историята, сами предизвикват добрите
събития, а не чакат поличби от врачки. Александър Велики отишъл при делфийския
оракул да му направи предсказание преди похода срещу Персия. Но тогава било
ден, когато жрицата-пророчица не можела да пророкува. Тогава Александър
нетърпеливо я хванал за ръката и я задърпал към храма. Тя възкликнала заради
това: „Силен и непобедим си, сине!“. Тогава Александър ѝ пуснал ръката с
думите, че друго предсказание не му трябва, понеже получил каквото искал. Така
постъпил и с Гордиевия възел. Не се поколебал от неуспеха да развърже просто
някакъв си възел. Човекът го разсякъл. И победил, защото знаел как, а не заради
поверието. Когато в края на дните си повярвал на жреците, станал суеверен и
изпълнил двореца си с гадатели, дошли залезът и смъртта.
Така че
който иска да влезе по правилния начин в историята, трябва доста да е чел и
тренирал ума и тялото си. За да знае какво говори и върши. Защото целият му
народ ще страда, ако стъпи на мина. Не само да се отърква у големите играчи.
Голям играч се става с можене, а не с желание да ни харесват и благи
врачувания. Ние простосмъртните не сме сигурни, че няма да се изложим и затова
гледаме да не излизаме неподготвени на сцената и си вършим скромната работа.
22
ноември 2019 г.
Знанието
без мисленето е безполезно. Убеждавам се, че ако си позволим да не мислим дори
за миг, можем да кажем или напишем някаква глупост дори за неща, които знаем
много добре. Следователно мисълта ни не бива да почива никога. Мисълта
компенсира дори незнанието за нещо. Но знанието не компенсира немисленето при
механичното писане и говорене. Често ми се е случвало мислейки да изкажа мисли,
които прочитам чак по-късно в книга, която не съм чел преди това. А в миг на
умора при почиваща мисъл може да изръся глупост за нещо, което уж вече
зная добре. Знанието не ми е помогнало да се усетя, защото е било неактивно.
Защо е всичко гореописано? Хрумна ми едно сравнение. Знанието е материал, тухли
или пъзел. А мисълта е светлина. Без светлина тухлите или пъзелът са ни напълно
безполезни. Не можем да изградим нищо с тухлите или да подредим пъзела
слепешката в мрака. А ако разполагаме със светлина, сами ще видим и подредим
дори и пъзели, които никога не сме виждали и не сме разучили. Мисълта без
знания също е нещо нежелателно. Но тя е като осветено празно пространство. Това
обаче е за предпочитане пред купчина тухли в мрак и без светлина.
01
октомври 2019 г.
Вярата
е нещо напълно лично. Тогава тя е истинска. Ако истината стане мода за да се
разпространява сред твърде много хора, се превръща в своята противоположност.
Обаче когато пропагандираш нещо с фанатизъм, мисионерски жар и менторски
самонадеян тон, непременно пораждаш отрицание и съпротива. Организираната
религия, и големите църкви, и сектите, са създали повече атеисти отколкото самовъзпитанието.
Всяко учение и вяра подлежи на извращение, щом излезе извън ума на индивида и
се превърне в масов култ. Едно е да си четеш някаква философия и сам изучаваш
едно учение, а друго е да ги превърнеш в посмешище, като се опитваш да ги
наложиш на всички останали хора.
18
април 2019 г.
Когато
бях не повече от три-четири годишен, изпитвах особен страх от петела в двора ни
на село. Защото един петел се беше хвърлял срещу мен. Когато пораснах малко, се
чудех как е могло да изпитвам страх от петли. Но тогава ме беше страх, когато
овчарят бай Вълко ми подвикваше да се пазя от овена. Като пораснах още малко,
не обръщах внимание на думите му и ми беше смешно. Но за какво ги разказвам
тези безсмислици? Защото сега ми хрумна аналогия. Нашите страхове са вътрешни
спънки да извършим големи и дръзки дела. Пречат ни и да преодолеем
привидностите на противопоставянето. Всеки страх показва, че още не сме го
надраснали духовно. Всеки път, растейки духовно, ние преодоляваме някой
вътрешен страх и се чудим как е могло да го изпитваме. Когато сме пораснали
достатъчно духовно и нравствено, ние вече нямаме вътрешни страхове, пречки и
бариери пред нас. Тогава сме изпълнени с увереност и решителност, пред които
думата „невъзможно“ ни се струва смешна. По-добре е да паднем в боя, вместо
нищо да не извършим от страх и предпазливост.
14 март
2018 г.
Истинската
добрина е неосъзната. Ако човек осъзнае добите си качества и прекомерно започне
да мисли за тях, неусетно започва да допуска грешки. Прекомерното осъзнаване и
самочувствие за добрите качества преминават в арогантност или духовна гордост.
Най-голямото зло не почива върху човешките недостатъци, а тъкмо върху добрите
му страни. Ако човек започне прекомерно да се гордее с тях и да ги изтъква. Една
от характерните черти на големите светии е страненето от всякаква духовна
гордост. Нужно е вътрешно съзнание за достойнство. Но често хората не правят
разлика върху съзнанието за достойнство и духовната гордост. Неслучайно заветът
на най-големия български светец, Св. Иван Рилски, започва с думите: „Аз,
смиреният и грешният Йоан, който не е сторил никакво добро на земята…” И тези
думи съвсем не са куртоазия на епохата. Човекът е бил искрен и съвсем
съзнателно не е желаел да допуска дори и прашинка гордост в съзнанието си,
самоосъзнавайки се като несъвършено създание. Всъщност човек може да е съвършен
и перфектен, но само когато заглуши гласа на егото си и действа като малка
частица от Всемира. А Той действа без да търси признание, а защото трябва и е
нужно за живота на Вселената. Човек заглушава гласа на егото си, на
честолюбието, тъкмо съзнавайки, че лесно може да кривне по грешни пътеки. А
най-лесно се криви в пътя, когато си прекалено сигурен и горд, че вървиш по
прав път. Тези ми размисли са перфектно синтезирани в Дао Дъ Дзин на старо-китайския
мъдрец Лао Дзъ. Поне за мен най-добрият превод на Дао Дъ Дзин на български е
направен от китаиста Крум Ацев. Сравнявал съм го с преводи на руски и
английски. И в този превод не случайно вторият стих от Дао Дъ Дзин гласи
следното: „Когато всички узнаят, че красотата е
красива, Това е грозно вече. Когато всички познаят доброто като
доброта, това не е добро…. Затова и мъдрият се осъществява
чрез неосъщественото, проповядва несловесното; действа заедно с безброя
неща, без да подменя тяхното начало; поражда но не
обсебва; въздейства, но не обвързва; постигайки, не остава при
постигнатото. И именно понеже не остава там, постигнатото винаги
остава.”
23
януари 2018 г.
Докато
пишем, се сблъскваме с два вида вътрешен глас: глас на душата или на
честолюбието. Когато слушаме душата, пишем прекрасни, дълбоко откровени и мъдри
текстове. Когато слушаме честолюбието обаче, може да се роди само някаква
надута позьорска глупост.
30
октомври 2017 г.
Сред
въплътените на земята не са много тези, които имат правото да поучават другите
от позицията на мъдреци, чийто живот е в порядък. Да си философ по призвание
значи да четеш, наблюдаваш и търсиш мъдростта, а отсявайки прочетеното и
видяното, размишлявайки да се самонаставляваш. Ако твоите самонаставления са
полезни и за другите, това е само бонус. Но по – важно е сам да успяваш да ги
следваш. Философските самонаставления са просто признак, че не си спяща, а
търсеща истината душа, но не и че си успял да обединиш думи и дела в единство.
Повярвайте ми, не е лесно да бъдеш съвършен. Но по-важно е да си буден и да
обичаш тези, които не чешат егото ти, а показват, че имаш още много път, докато
станеш наистина добър и мъдър. Тях егото ти ненавижда, но истинският ти Аз
обича. Слушай гласа на този Аз. Дори само ако се научиш да различаваш гласа на
този Аз, наричан от хората съвест, от гласа на егото си, значи си философ.
Единственото, в което имаме право да упрекваме другите, е че спят и дори не са
започнали да търсят. Но може би и това не е редно, защото величието на човека е
в свободната му воля. А отговорност за нея всеки си носи сам.
15 октомври 2017 г.
Да
говориш сред множество крясъци на разбирачи по всичко е безсмислено. Няма
смисъл да се надвикваш със самодостатъчни си. Когато дойде времето да говориш и
действаш, и най – важното, когато това е неотложно твое задължение, ще имаш
ясни знаци за това. Дългът никога не е просто приятно прекарване на времето, а
работа, за която други не искат да си цапат ръцете. Не се блъскай там, където
всички се тълпят. Само ще си губиш времето и хабиш нервите. По добре използвай
времето, за да се учиш и дерзаеш. Когато дойде моментът за цапане на ръцете, ще
си готов. И изненадан ще се огледаш и ще видиш, че няма навалица от блъскащи се
за тази работа. Това важи за всеки човек. Няма кой да заеме твоето място и
свърши твоя житейски дълг. На тази пътека си сам. От тази гледна точка фразата
„няма незаменими хора“ е измислена от глупаци. Всеки един човек внася особена
атмосфера там, където действа със сърце и душа. А когато той си отиде, другите
ще почувстват пустота и тъга.
12 януари 2017 г.
Държавите
и народите съществуват само заради културата, която ще създадат и оставят след
себе си. Ако не я създадат тази самобитна култура, ако не бъдат себе си, ще са
като лозата, която не дава плод и трябва да бъде отсечена и хвърлена в огъня.
Държавата е сравнима с растение. Корените, стъблото, клоните и листата, по
които текат жизнените сокове, както и цветовете напролет, представляват
икономиката, политиката и силовите структури, осигуряващи живота на държавата.
Нещата, които поддържат нейната независимост, свободната изява на този народ.
Плодовете, които трябва да се родят през лятото или есента, символизират
самобитната култура. Ако тези плодове не се появят или са малко, цялото
растение губи смисъл от съществуването си. Колкото грубо и цинично да звучи,
много поколения работят и наторяват земята, само за да може човечеството и
конкретният народ да дадат добър плод.
8 януари 2017 г.
Ние
трябва да си бъдем най-големи критици и да изискваме от себе си повече
отколкота другите искат от нас. Но и трябва да си даваме повече нови шансове и
поправителни отколкото другите ни дават. Естественото свойство на тялото е
инертността, а силата да се движим и преодоляваме тази инертност идва от Духа.
Точно заради това трябва да изискваме повече от себе си, преборвайки
инертността на тялото, но трябва да си отпускаме шансове за поправка на грешките, защото си ги даваме заради Духа. Поривът на Духа не бива да бъде възпиран да действа в нас.
Дори и след грешки, направени поради инертността на тялото, трябва да продължим
да опитваме . От тялото идва ленивото желание да поспрем уж за малко да си
почиваме, да се наслаждаваме на стари лаври докато „ръждясаме“, а от Духа идва
волята за действие и мъдростта да го извършим правилно. Но трябва да сме
бдителни, което означава до известна степен неуверени. Доста хора, когато са
станали прекомерно уверени, са започнали падението си. Прекомерната увереност и
невнимателност към детайлите, чувството, че сме безгрешни господари на
положението, довеждат до това, че започваме да грешим повече. Най-високите
върхове са илюзия. Винаги се оказва, че просто сме изкачили малко хълмче, над
което се издига нещо по-високо. Ние във възгордяването и безкритичността към
себе си сами раждаме в ума си този най-висок връх. Самозаблудата, че сме на
върха на света, е пагубна. След като изкачим Еверест, нямаме друг избор освен
или да започнем да слизаме, или да умрем от измръзване там горе. А какъв ще е
смисълът на живота ни от тук насетне, след като няма какво повече да изкачваме?
Слизането от върхове е по-лесно, но вече не виждаме нищо ново. Пълна скука!
Може би затова много алпинисти са загинали на слизане, когато вече борбеният
дух и надеждата да покорят върха са заменени от апатията на скучното слизане
надолу.
17 декември 2016 г.
Истинският сблъсък не е между религии, народи и
държави. Не е и между съсловия и класи. Това са привидности в различията и
преградите. Реалният сблъсък е между тези, склонни към разумност и добродетел и
онези, които тънат в порок, алчност и агресивност. С други думи – вечният
сблъсък между светлината и тъмнината, между добрите и злите.
8 декември 2016 г.
Животът на човека е непрекъсната борба със самия себе
си. Стремеж за преодоляване на слабостите и постигане на добродетелен живот.
Дори и недобронамерените не могат да ни навредят, ако сами не им предоставим
шанс като откриваме ахилесовата си пета. Много мъдро го е казал Сенека: „Живей
така, че да можеш да признаеш всичко дори на враговете си.“
17 ноември 2016 г.
Човек е
отговорен сам за делата и убежденията си. Затова утвърждаването на личната вяра
е напълно самостоятелен и осъзнат акт. По Стария завет вярата се проповядва от
пророци, но Новият завет остави отговорността за душата на самия индивид.
Новият принцип е да не правиш на другите това, което не искаш да правят на теб.
Включително да не им натрапваш спасението, ако желаят да вървят по пътя на
гибелта си. Не можеш да воюваш с атеизма и да налагаш убеждения. В правото си,
ако се бориш срещу това той да се опитва да налага себе си на
вярващите. Тогава дори си длъжен да се бориш. Можеш още единствено да споделиш
собствените си търсения и терзания по пътя като подарък. Насилието във вярата
винаги води до пълно опорочаване на вярата и навлизането в нея на лицемерието.
В някои религии са се влели най-големите им предишни противници, без да
променят нищо в себе си. Като вълци в овчи кожи. И до днес сърбаме попарата,
която са надробили онези, които са приложили налагането на вярата насила. От
каквито и мотиви да са се водили. Спасението на душата идва чрез доброволно
осъзнаване и поемане по пътя със собствени крака, а не чрез носене по течението
на наложените догми на традицията и религиозното възпитание.
17 ноември 2016 г.
Думите са
само дрехи на душата. Глупаво е да съдим за човека по приказките му и случайните
погрешни негови съждения, липсата му на красноречие или случайно невнимателно
изтървани фрази, защото тези неща се влияят от моментни състояния. Както
човекът е богат или беден в даден момент, поради което носи красиви или
раздърпани и скъсани дрехи, така и човекът е или и в контакт с Източника на
всичко, поради което ви изглежда мъдър, или не е в кондиция и допуска грешки.
Обратното също е възможно – да си външно начетен и красноречив, а с
беден вътрешен живот. Поради това само Бог и истинските ни приятели ни
разбират, защото съдят за нас не по носените в момента дрехи, а по трайното ни
вътрешно съдържание и стремеж към порочност или добродетелност. Другите хора не
съдят със сърцата си, а чрез дочутите случайни реплики. Тъй като хората нямат
навика да разговарят с недолюбвани хора, такива недоразумения водят до трайни
антипатии. А човекът е много по сложно същество, способно на сила и слабост. За
него можеш да съдиш само чрез трайните контакти и разговори. Тогава ще разбереш
дали вътрешният му живот го води към порок или добродетел.
17 ноември 2016 г.
За да бъдеш в мир със себе си в края на живота си, за
да се отправиш спокойно за среща със Създателя си, трябва да почувстваш удовлетворение
от свършеното и постигнатото. Най-съвършеният живот е пълна реализация на
индивидуалните заложби. Но в крайна сметка е важно към какво ще са насочени те.
Колкото повече разширяваме съзнанието си, толкова повече разширяваме и сферата
на нещата, които носят удовлетворение извън потребностите на нашата личност и
най-близкото ни обкръжение.
15 ноември 2016 г.
Сърцето, интуицията, това са най-добрите ориентири за
познаване на хората и усещане на истинската същност на събитията. Всички имат
възможност да ги използват. Но днес повече ги използват децата. Някои си мислят
че постъпват умно като се доверяват само на сетивата и съжденията си по
идеологически опорни точки. А други само на сетивата и телесните си нужди,
тънейки в невежество. Затова или вечно са скептични към всичко, или доверчиви и
склонни да бъдат манипулирани. Днес зомбирането на хората става чрез
запечатване на техните сърца и заглушаване гласа на интуицията и на съвестта.
14 ноември 2016 г.
Големите, истинските герои в литературата и живота са
тези, които променят предварителните замисли на авторите си и следват своя
логика на развитие.
28 октомври 2016 г.
Достойният ум уважава умовете на авторитетните свои
съвременници и предшественици. Но никога не си изгражда кумири. Той влиза в
спор дори и с авторитетни умове. Но никога не ги обижда. Да спориш не е еднакво
с това да хулиш. Обаче често двете понятия се бъркат, особено от живите
авторитети. Поради което се засягат и търсят сметка от провинилия се неутвърден
в обществото ум. Именно затова за който и да е неутвърден ум е крайно опасно да
влиза в дискусия с живи авторитетни умове, които имат по-голяма тежест в
обществената йерархия от неговата собствена. Дори и за конкретния въпрос той да
е напълно прав.
18 октомври 2016 г.
Хората се
делят на три основни типа – идеалисти, честолюбци и користолюбци. И трите
степени на съзнание могат да съществуват не само в чисто, но и в смесено
състояние. Но само честолюбието може да присъства и при останалите два типа.
Идеализмът и користта могат да се смесват само с честолюбието. Идеализмът и
користта нямат допирни точки. Само чистият идеалист гори в работата за
общественото благо, възприемайки го единствено като дълг или призвание. Във
всички случаи идеалистът знае към какво се стреми и в какво дело да
гори, поради което няма допирна точка с посредствеността. Той си знае мястото.
Идеализмът няма допир и с леността, т.е инертността, защото идеализмът
побеждава и природната леност, побеждава инертността на тялото. Дори и
честолюбецът, ако в него има поне малко идеалистически уклони (този, който
действа не заради облаги, а от страст да прослави името си с добри и бляскави
дела), съзнава качествата си и се стреми към това, което заслужава и в което би
могъл да бъде от най-голяма полза. Сред такива хора също като при идеалистите
се срещат истински таланти и дори гении, но с тази разлика, че са изтъкани от
противоречия. Но поради семето на честолюбието с нарастване на успехите такъв
човек може да стане арогантен и да започне да прави грешки – ако е държавник
може да повлече държавата си към пропаст. В такива случаи честолюбивият
идеалист е по-добре да се оттегли докато е на върха, за да не падне от високо.
От друга страна в много от случаите на чисто честолюбие, и особено при
честолюбие, примесено с корист, амбицията е сляпа и свръх активна. Тя е доста
по- агресивна. Но не винаги нейните представители си знаят способностите и
мястото. При този типаж често се проявява войнстващата амбициозна
посредственост. Чистата корист обаче в доста случаи е свързана с инертност.
Защото и ленивият иска да притежава, за да се наслаждава на телесни
удоволствия, но не може и не знае как да ги постигне – иска да го получи
наготово. В този случай имаме налице безидейна и бездейна посредственост.
11 октомври 2016 г.
Авторът
на „Бай Ганьо” е велик художник на словото. Доказал го е в други творби,
особено в пътеписите си. Но „Бай Ганьо” е портретът, който не е трябвало да
бъде рисуван. Понякога великите творци обезсмъртяват нещо, което трябва да се
умъртви. „Бай Ганьо” придобива силата да излиза от рамката си и да започва
отново и отново да живее сред нас. Вече някак не можем да се отървем от него.
Това ми напомня на повестта на Гогол „Портрет”. В нея лихваринът, който поръчва
портрета си малко преди да умре, след смъртта си сякаш продължава да живее и
да „кредитира” всеки нов собственик на този портрет, поставил го на стената в
къщата си, и то по такъв начин, че променя живота му – носи финансови облаги,
но всичко накрая завършва с нещастие. Сякаш им е купил душите и хората са
обсебени. В крайна сметка този портрет така и не може да бъде намерен и
унищожен. Лихваринът продължава да живее и злото му е неунищожимо. Така се
случва и с Бай Ганьо – той вече повече от век не иска да умира.
7 октомври 2016 г.
Истината
е мигновено и лично постижение. Ако я споделим с други, я прославяме, но
поставяме себе си и тази Истина на огромно изпитание. Истината има способността
да се разсейва в големите обществени групи, отслабена и замърсена от егото на
всеки един научил за нея. Всяка една група, която си мисли, че познава Истината,
започва да воюва в нейна защита. Воюването е желание за налагане на егото.
Воюването е опит да се постигне Истината тук на земята, сега и завинаги. Но
Истината е сливане и единение, а не противопоставяне и воюване. Истината
не воюва и няма нужда от защита. Тя се доказва в делата, а не с красноречие или
воюване. Величието на най-великия от проявилите се проповедници на Истината е в
това, че възпря ръката на този, който извади нож, за да го защити и се подложи
на мъчения от противниците си. Че не се поддаде на изкушенията на княза на този
свят, който му предлагаше царство, тук и сега на земята. Но когато някои други
проповедници на Истината са били нападани от профаните и невярващите, те са
били принудени да се защитят. От момента, в който Истината е трябвало да бъде
защитавана, тя, загубила своята чистота, вече е преставала да бъде Истина и се
е превръщала в полуистина, в идеология. Защото във войната ожесточението и
желание за налагане на егото нарастват. В две враждуващи помежду си идеологии
има както зрънце истина, така и доста лъжа. Поради това всяка една идеология
може както да бъде защитена, така и да бъде оборена с похватите на
красноречието. Красноречието не е нищо друго, освен да прокламираш своето
зрънце истина, прикривайки умело лъжата на идеологията си. А същевременно да
изтъкваш лъжата в идеологията на опонентите и премълчаваш тяхната истина. Но
красноречието върши работа само тогава, когато защитаваш идеология, в която все
пак има поне зрънце истина. Когато една идеология се замърси и обезсили дотолкова,
че в нея изчезне и зрънцето истина, когато има прекомерно много факти, които
доказват, че нещо си е чиста лъжа, красноречието не може да се справи. Тогава
на помощ идва откровената тирания.
18 септември 2016 г.
Какво е
приятелството? Почивка от уморяващата ни компания на безразлични или
недобронамерени към нас хора. Истинските си приятели трябва да избираме сред
хората, които имат избирателна памет, като помнят добрите ни постъпки и
изказвания и забравят бързо грешките ни. Приятелите те зареждат и дават нови
идеи в разговорите, а не ти хабят енергията и губят времето с безсмислено
бърборене. Сред такива хора ние се чувстваме спокойни като сред събратя, а не
като пред комисия от изпитващи ни. В разговор с приятели ти казваш
своите идеи, както и те техните, свободно – сърце до сърце. Дори можеш да си
позволиш да не бъдеш в кондиция и да сгрешиш неволно, защото знаеш, че те
познават и това няма да повлияе на оценката им. Приятелят скрива пред хорските
очи в мрак тайната, която сме му поверили. Той забравя дори и моментните ни
прояви на слабост, пред него можеш да се отпуснеш и да не бъдеш нащрек
непрекъснато. Не ти се налага да обмисляш всяка дума, за да не излезе от устата
ти някаква нелепица пред случайни и строги съдници. Приятелят е съдник, който
ти показва грешката и мигом я забравя. Напротив, недобронамерените и случайни
съдници раздухват зад гърба ни всяка наша слабост. Дори дребна като прашинка,
тя става в техните очи голяма като слон, а в задкулисни приказки не я прощават
и натякват цял живот. Пред такива хора е добре да обмисляме всяка своя дума,
престоят ни в тяхната компания е уморително занимание. В очите на обществото
трябва да сме перфекти и да се явяваме там научени и репетирали думите и
държанието си. Там ние сме като на сцена пред погледа на непознати зрители.
Сред приятелите не е така. Пред тях можем да свалим актьорските костюми и да
бъдем в човешкото си лице – човекът сам по себе си не е вечно силен, а е крехко
създание, което трябва да си поставя бодли, за да не го стъпчат. Но когато пред
нас застанат други като нас, които са искрени, дискретни и добронамерени,
тогава можем да свалим бодлите. Затова нашето истинско удоволствие от живота е
разговор с истински приятели и четенето на книги. За приятелите вече казах
защо. А книгите са мълчаливи събеседници и учители, с които можеш да разговаряш
също като с приятелите, без да се притесняваш неволно да не изпуснеш пред тях
някаква необмислена дума.
19 юли 2016 г.
Събитията
напоследък ми дават повод да изразя съмнение относно широката приложимост на
демокрацията и гражданското общество. Тези неща имат приложение там, където
обществата по исторически път са достигнали до утвърждаване на тези идеи като
вродено съзнание на мнозинството от населението. Демокрацията и гражданското
общество изискват мнозинството от населението да се е извисило дотолкова, че
доброволно да спазва законите и някои ограничения на личното его заради правата
на околните. Постепенно хората дотолкова не могат да бъдат други и
живеят според утвърдени правила за взаимно зачитане на другите, че законите и
ограниченията се превръщат просто в декор. В общества, в които мнозинството от
народа живее според консервативни старозаветни правила „зъб за зъб, око за
око”, където мнозинството трябва насила да спазва закони и ограничения, защото
е неспособно да го прави чрез вродена доброволност, рано или късно се достига
до извращения. В такива общества самата демокрация довежда до утвърждаването на
диктатори. На бъдещия диктатор просто му трябва да спечели изборите с 52 %
срещу 48 % например. Може почти половината от населението да е интелигентно и да
не е склонно към манипулиране, но ако нещата се оставят да се носят по
течението, винаги неразумните са повече от разумните. С течение на времето в
такова общество неразумните се увеличават и започват да печелят избори. Това е
демокрацията – тя не отчита нивото на разширяване на съзнанието, а отчита
мнозинство от гласове. На диктатора не му трябват повече от 52 %, но щом се
утвърди, ще започне да получава и 99 %. Често диктаторите, дошли на власт след
преврат, си отиват доброволно, след като сами са предизвикали нормални избори
или референдум, докато диктатори, утвърдили се според правилата на
демокрацията, си отиват след война и пълна разруха за страната им. Поради това
в повечето неразвити общества е нужна над-парламентарна власт от предварително
образовани при строги правила личности – Държавен съвет или нещо подобно, което
да гарантира спазване на една стабилна национална доктрина, като контролира
приложението и от избираемите правителства, за да се предпазят държавите от
често люшкане насам натам поради променчивостта на „народната воля“. В такива
общества държавният глава при всички случаи трябва да е надпартиен и независим
от настроенията на масите.
17 юли 2016 г.
Човек е силен само на полето на нравствения и житейски
опит, знанията и идеите, които е преработил като свое лично верую. Ако излезе
от този кръг и се поддаде на каквато и да е външна и неизпитана от разума му
информация, се превръща в слабо същество, полюшвано от течението насам и натам.
4 юли 2016 г.
Единственият
начин да постигнем вътрешен мир е да правим само това, което в момента е наше
морално задължение и да не се вълнуваме чак толкова от това, което не е в наши
ръце. Също така трябва да желаем и посягаме само към това, което в момента се е
показало на хоризонта като перспектива, работейки тихо за материализацията му.
Огънят на желанието е като лош сън, в който човек се мята в несвяст. Затова
който дерзае и просто изпълнява дълга си, ще бъде много по-полезен за общността си, отколкото от този, който се вълнува от глупостите на
днешния ден и ги коментира с останалите. Безсилието ражда гняв, а гневът
погрешни действия. Все повече осъзнавам, че социалните мрежи работят за това
хората да живеят живота си като лош сън, мятайки се безпомощно в безсилието си
да се събудят и след това да започнат да сънуват нещо по-добро. Те работят за
лишаването на човека от вътрешен мир, което от своя страна превръща всички в
стадо. Спокойствието прави човека опасен, а точно от спокойствие искат да лишат
съвременния човек, карайки го да вярва в какви ли не теории на конспирацията.
По подобен начин и дяволът би изръсил върху зърната купчина плява, за да не
можеш да отсееш истината от лъжата. Всевъзможните теории и вярата в тях са
превърнали доста хора в песимисти и мизантропи, които мразят всеки и всичко,
което не зависи от тях. А според мен омраза се изпитва към това, което те кара
да се чувстваш безсилен. С омраза и песимизъм обаче не можете да промените
света. Съветвам и така нар. си „приятели“ във Фейсбук да не харесват и
коментират нищо, което внушава безсилие. От това няма никаква полза. Повярвайте
ми! Така ставате още по-лесна жертва на манипулации. Но поне не помагайте тези
неща да достигат и до други. Просто изчакайте и спокойно отсейте просото от
плявата (може и човек късно да достигне до подобно осъзнаване, но по-добре
късно, отколкото никога). Спокойният човек е половин победител. Днес повечето
са победени роби, защото вече са им внушили злобно безсилие.
Пиша това не за да внушавам бездействие и безстрастност. Точно напротив. И аз
съм човек, който силно люби и мрази. Но имам собствено виждане кое е важно и
кое е просто камъче по пътя, което е влязло в обувката, като ни дразни излишно.
Махнете го и след това асфалтирайте целия път, вместо да махате всяко камъче
поотделно и да обсъждате колко ви боли от него.
19 юни 2016 г.
Най-голямата
трагедия на почти всички хора се състои в това, че малцина намират истинското
си призвание. И вината за това не е в никой друг, а в самите нас. Ние, водени
от честолюбие, мода и лъжливо желание за външен престиж, се блъскаме като нощни
пеперуди около пламъка на земните страсти и суета, докато накрая паднем мъртви,
изгорени от него. Искаме непременно да приличаме на другите и да получим техния
престиж. Затова всички се конкурираме в някоя модерна област, грозно блъскайки се с лакти. Чувствата, най-вече лъжливото честолюбие, ни
отклоняват по различни малки странични пътечки, докато отказваме да вървим по
широкия коловоз, предопределен само за нас. А по тези пътечки вече гъмжи от народ
и всички припряно се блъскаме, без да получим никакво удовлетворение от
пътуването. Мислим си, че вината е на другите, които ни застават на пътя. Не –
вината е в нас, защото не сме тръгнали по своя път. Трябва да го направим, дори
и този път към момента да не е осветен от фойерверки и озвучен от
ръкоплясканията на околните. Късно достигаме до тази истина, но по-добре късно,
отколкото никога. Всички трябва да достигнем до едно и също вечно пристанище.
Но Управителят на това пристанище ще ни приеме с отворени обятия тогава, когато
сме изпитали удовлетворението от изпълнения дълг. А това удовлетворение идва
тогава, когато сме били сами себе си, вървейки по своя, а не по нечий чужд
друм.
17 юни 2016 г.
Човек има
в сърцето си една установена философия, която не се учи, а е резултата на много
дълъг житейски опит. По-дълъг, отколкото повечето си мислят. Дори и да изчетеш
цялата философия и мъдрост, написана от човешка ръка, ако тя не стане част от
теб и от твоите действия, значи нищо и не си научил. Единствената истинска
библиотека е тази, която се намира в нашите сърца. С нея можем да си правим
справки дори и в най-напрегнати и опасни моменти от живота си, докато
наизустените знания изчезват и не ти вършат никаква работа тогава.
Паметта е жалка и смешна слугиня в сравнение с този вечен източник, който ни е
на разположение винаги и по всяко време. Новото прочетено знание се добавя към
старото и става част от теб само дотолкова, доколкото съответства на останалите
томове от вечната ти библиотека. В противен случай съвсем скоро може и да не
остане много от него в съзнанието ти, което изхвърля всичко, противоречащо на
вечната ти вътрешна етика. Ако вечната библиотека в теб съдържа малко томове,
животът ти няма да бъде достатъчен, за да попълниш недостига. Четенето в
повечето случаи е по-скоро припомняне, отколкото научаване на нещо ново. Затова
и най-добрите книги, изпълващи те с възторг, са тези, които ти казват това,
което сам би написал, ако можеше да го направиш. Точно такива автори ние сме
склонни да смятаме за свои събратя по дух. Защото написаното от тях съответства
на книгите от вечната библиотека в душите ни и затова имаме странното усещане,
че това вече сме го чели или мислили.
5 май 2016 г.
Злото има
една особено опасна черта. Почти винаги ти нашепва на ухото, че това, което ти
казва, е от особено важно значение. Но ако чувстваш раздразнение, напрежение
или недоброжелателност към нещо и някои, значи по-добре изрежи това нещо като
язва от себе си. Злото работи и чрез нежеланието за разрешаване на трудностите,
а те подтиква да ги игнорираш и заобикаляш по лесния начин. Срещаш някаква
преграда – нещо чуждо, далечно и неразбираемо, и злото ти казва, че е по-лесно
да го подозираш и недолюбваш като нещо враждебно, вместо да го
изучиш и опознаеш. По лесно е да строшиш преградата, вместо да я прескочиш.
Злото работи и чрез създаване на убеждение за особената значимост и
безпогрешност на индивид или колектив. Затова е по-добре непрекъснато да
изпитваш чрез сърцето си това, което мислиш и казваш, и да спреш пред
пропастта, когато започнеш да мислиш, че не си способен и на погрешни съждения
и постъпки. Едва ли има жив човек, който да е постоянен в познанието на
истината. Познанието на истината е най-висш божествен дар, който губиш веднага,
щом загубиш смирението си. Прав е онзи, който е казал, че за Възкресението в
Бога трябва да премахнеш дори и прашинката гордост в сърцето си. Заради това
трябва да започнем да се плашим, защото в днешния ден е твърде модерно да се държиш
така, сякаш истината е само на твоя страна. Но подобно поведение е толкова
заразно! Уви, не е възможно да се изолираш и да живееш само с волята си да
постъпваш правилно. Най-голямото съвършенство се изразява в това да заглушиш
крясъците на суетата в сърцето си, без да живееш като отшелник, а като си сред
множеството.
21.12.2015 г.
Най-характерното
за егото е пълната му убеденост в правотата си. То винаги се оправдава пред
думите, които са изпълнени към него с укор. Затова и трябва да избягваме да се
оправдаваме за каквото и да е, защото чрез оправданията говори гласът на
гузното его. Истината няма нужда от защита. Единственият правилен подход е да
постъпваме според съветите, от които егото го боли истински. Тази болка е
горчивото лекарство, което, ако изтърпим, сме поели по правилния път. Затова аз
възприемам за добронамерени онези, които уязвяват егото ми, когато
има защо, а за ласкатели онези, които му угаждат. А онези, които майсторски
уязвяват егото ми чрез думи, които уж не са лично за него, приемам за приятели.
Разбира се, егото вечно си остава да вие гладно в ъгъла на стаята ми, но
напълно съзнавам, че едва ли има жив човек (в противен случай ще е нещо повече
от човек), който да не храни подобно „животинче“ до смъртта си. То ни е нужно
единствено за биологическото оцеляване, но не бива да го угояваме твърде много,
а да го държим на постоянна диета, почти до ръба на гладната смърт.
11.11.2015 г.
Човекът
трябва винаги да притежава едно чувство за самоирония, особено когато обръща
погледа си към минали събития в момент на благополучие. Това ще му помага да не
се взема прекалено на сериозно, без да губи вътрешното си достойнство и
самочувствие. Защото всеки прави грешки. Но малцина са склонни да признаят
публично несъвършенството си, приписвайки успехите само на себе си, а грешките
на случайността или на другите. Сред успелите хора преобладават притежаващите
самоирония, но обществото е наложило погрешния модел да представяме себе си
винаги в положителна светлина. По-добре е да не се представяме толкова съвършени,
защото малцина притежават достатъчно сили, че винаги да изглеждат герои в очите
на останалите. Който се представя за съвършен, без да е действително такъв,
няма да получи никакво разбиране от обществото още при първата си неудача. Ако
си проявявал самоирония в моменти на успех, даваш възможност на обществото да
прояви разбиране. Така си спестяваш и свръхчовешки усилия да се представяш за
божество. Нека си признаваме, че човекът е една смес от една страна от телесно
и инертно, които са животински, а от друга страна от мъдрост и творчески
способности, които са божествени. Тази смес е същността на човека, която го
отличава както от животните, така и от божествата. Неудачите идват понякога,
именно защото не сме изцяло в духа. Затова според една от най-мъдрите книги на
древната китайска философия – „И Дзин” или „Книга на промените” в единадесетата
хексаграма, чието значение по принцип е «разцвет», «мир» на третата позиция е
записано: …Няма равнина, която да не е последвана от стръмнина. Няма отиване,
което да не е последвано от завръщане. Който постоянства в опасността, е без
вина. Не се оплаквай от тази истина; радвай се на късмета, докато е още с теб».
31 януари 2015 г.
Съществуват две свидетелства за това, че нещо, което
си написал или казал, не става за нищо: или ако всички са против него и не го
одобряват, или ако всички ръкопляскат, харесват го и те хвалят. Позитивната и
оригинална мисъл винаги намира поне няколко почитатели и никога не остава
напълно неоценена, дори и сред тълпа хулители. Но от друга страна е нужно и да
има и отрицатели. Никога една голяма идея не се е утвърждавала, без да срещне
по пътя си врагове и хулители. Компромисите с общественото мнение и вкус, както
и плъзгането по пътеката на най-малкото съпротивление не са довели никого до нещо
голямо и значително. Новото и прогресивното никога не са били оставени от
старото и ретроградното да тържествуват без борба. Нямаш ли врагове и хулители,
значи посредствеността те е приспала в лоното на удобния живот.
13 януари 2015
Не обвинявайте никое писано или изречено Свещено Слово
като проводник на добро или зло. Не съдете за Словото по постъпките на онези,
които го следват. Словото е като огледало и в него се отразява душата на
човека. В едно и също Слово добрият по сърце човек ще види свидетелство и
призив за милосърдие и прошка, а лошият човек ще види оправдание и поощрение на
страстта му към насилието и утвърждаване на егото си. Праведният човек ще бъде
сляп за злото, дори и с него да са изпълнени всички страници, а злият човек ще
бъде сляп за доброто, дори и страниците на книгата, която чете, да са самият
извор и огледало на доброто. Добродетелният човек открива доброто във всичко
съществуващо, дори и то да е само прашинка и петънце, а лошият по същия начин
ще съзре само черното петънце на злото дори и сред яркото сияние на доброто.
27 юли 2014 г.
Големите
личности от историята малко или много са били запазили детското в себе си.
Докато „порасналите“ хора са „сериозни“ и не предприемат нищо, надхвърлящо
стандартната човешка логика, някои личности са мечтатели, в чийто речник думата
„невъзможно“ не присъства. Те не казват никога „това е невъзможно“, независимо
дали става дума за задаваща се опасност или за възможен успех. Те следват
мечтите си, независимо дали са реалистични за мнозинството или не. Те се
предпазват и от връхлитащата опасност още преди да е дошла. Защото като децата
разчитат и на интуицията, а не само на сетивата и ума си.
26 октомври 2013 г.
Ако робуваш на идеология, било националистическа,
либерална или нихилистична, то ти губиш способността си да търсиш истината и да
бъдеш гъвкав в поведението си. Тогава ставаш уязвим за онези, които искат да
използват твоите слабости или добродушие в ущърб на интересите на общността,
която би трябвало да защитаваш. Докато не вредим на останалите представители на
човечеството, сме длъжни да отдадем цялата си енергия за доброто на общността,
към която принадлежим. Останалото е някакво извращение. В това отношение
следвам изцяло мисълта на един от учителите си по добродетели от младежките ми
години: „Така че според човешката природа ако желаеш величието на страната си
значи вършиш зло на съседите си. Онзи, който смята, че страната му не бива да
бъде нито по-голяма, нито по-малка, може да бъде гражданин на света.“
Призовавам този урок да научат и нашите съседи. В противен случай правдата ще
бъде на наша страна, а ако бъдем достатъчно гъвкави, и силата също.
30 септември 2013 г.
Изключително опасно е, възхищавайки се от големите исторически личности, да им
подражаваме сляпо. Тези от тях, които са изпълнени от съвършенство и са
показали наяве своята пълна разумност, са невъзможни за подражание от който и
да е човек. Нито един обикновен българин не може да подражава на Левски. Той не
би имал сили за това и би било глупаво да опитва. Единствено е добре да следва,
доколкото е… по силите му, съветите му да се отдаваме на общото дело,
потушавайки личните амбиции и вражди. Виждате колко е непосилно за много хора
това, макар и на пръв поглед да е лесно.
Но дори и другите исторически личности са човеци, притежаващи душевни качества,
които не се възпитават, а човек се ражда с тях. Тези качества на душата от
момента на раждането на човека или ще бъдат доразвити, или ще започнат да
деградират, поради неспособността му да устоява на предизвикателствата на
заобикалящия го свят. Следователно всяка историческа личност е преживяла
превратни мигове на изкушения и изпитания, които са преодолени успешно само
чрез вътрешни борби срещу тъмнината. Тези неща обаче рядко се описват в
официалните биографии, а може би и никога, освен ако историческата личност не е
проявила откровеност да ги признае в свои мемоари. Мемоарите обаче са несигурен
източник. По сигурни са писмата, писани в момент на откровение. Те са
изключително голяма рядкост. В повечето случаи хората дори и в разговор просто
искат да убедят събеседника си в нещо конкретно, т.е извършват вид манипулация
на човека срещу себе си и не споделят абсолютно нищо за душевните си борби.
Всичко това ни навежда на мисълта, че човек и да иска, не може да подражава.
Той единствено може да изживее драмата на собствената си душевност. Никой друг
не може да извърви този му път. Всеки е сам по пътя на душата си и от него
самия зависи дали ще завърши това пътуване успешно за нея самата или ще кривне
встрани по леките, но криви пътеки.
29 септември
2013 г.
Повечето
хора вършат някаква обществена работа така, сякаш ще живеят вечно. Но
истинският смисъл на нещата не са в нашето непременно присъствие в тях. Силата
на човека не се състои в това да блести дотолкова, че другите да не могат без
него. Той винаги трябва да организира нещата си така, че ако утре го няма,
другите хора да доведат делото до успешен край и нищо да не може да го провали.
Времето ни на земята е кратко. Истинското ни
безпокойство трябва да възниква тогава, когато сме с вързани ръце и не можем да
направим нищо за обществото. Тогава трябва да направим всичко възможно, за да
се измъкнем от това положение. Да предпочетем да изгорим веднага, отколкото да
изтлеем бавно, но безполезно. Но ако съдбата ни предостави възможност да действаме,
никога не трябва да се безпокоим дали ще можем да берем от плодовете на
усилията си. Тогава ние сме най-големите щастливци на света. В такъв случай
трябва единствената ни грижа да се състои в следното: да направим колкото се
може повече хора съпричастни на това щастие да действаме, за да могат те да го
запазят за себе си и когато нас ни няма.
21 септември 213 г.
По-добре е да изгориш бързо, като метеор в небето, отколкото да изтлееш бавно,
като въгленче, заровено в пепелта.
25 юни 2013 г.
Ако някога и някъде бъде изградено хармонично
общество, то непременно ще бъде съвършено отражение на устройството във
Вселената. Във Вселената всичко заема кълбовидна форма – т.е съществува център
на притегляне, около който всичко обикаля по силата на неотменими закони. Следователно
в съвършеното обществото би трябвало отделните членове, разположени в центъра
да са по-съвършени и добри от тези, разположени в периферията. В противен
случай не биха имали силата да привличат доброволно останалите човеци в
общност, наречена общество.
Там, където у членовете на периферията съществува непреодолима неприязън към
центъра, сме свидетели на общество в състояние на разпад. Това се получава
винаги, когато сред членовете на центъра присъстват дори и минимален брой
егоисти, за които останалите не представляват нищо.
Мястото на егоистите, мислещи единствено за собствения си джоб, е в областите
от периферията на обществото. Те не бива дори и да си помислят да заемат място
в центъра, за да не се разпадне обществото. В света днес съвършено общество
няма, но все пак обществата се различават по степента в която егоисти са
проникнали в центъра. В едни общества това се е случило в минимална степен и
хората там живеят сравнително добре, а в други центърът се състои от тирани или
корумпирани печалбари, поради което „общностите“ са на ръба на разпада. За
съжаление нашето общество засега спада към тези, в които егоистите от центъра
са корумпирани печалбари в преобладаващо мнозинство. Протестите срещу това
положение имат смисъл, ако тези, които му се противопоставят и претендират да
се разположат в центъра на обществото, не са обладани единствено от мисъл за
собствения джоб, а са оставили в сърцата си и място за другите.
14 юни 2013 г.
Истинският човек трябва да обича да чете, за да общува
с умовете от миналото и своето време. Но ако иска да бъде творец, това не му е
достатъчно. Книгите са като компас за ума. Те показват посоката, но пътят си
трябва да извървим сами. Ако следваме сляпо компаса в планинска пресечена
местност, ще видим целта на пътуването си пред нас, но изправени над отвесни
скали. За да достигнем до желаното място, трябва да свърнем встрани и потърсим
някоя криволичеща пътечка. Така е и с творчеството. Знанията са ориентир за ума
и сетивата ни в заобикалящия свят. Обаче за да сътворим нещо оригинално, трябва
да призовем интуицията си и божественото вдъхновение.
19 май 2013 г.
За истинския човек е радост да работи, пее и твори, за
да направи живота на себеподобните си по-добър. Следователно истинската цел на
училището е да възпита човеци. То има в по-голяма степен възпитателна отколкото
образователна цел. За елита на бъдещото общество то трябва да отсее онези,
които имат чиста душа. Знанието без чисти душевни нагласи е като красива дреха
върху мръсно тяло. Много е опасно знанието да попадне в ръцете на нечисти хора.
Те ще станах хитри, но не и разумни. Вместо да правят живота на човеците
по-добър, те единствено ще гледат да експлоатират способностите и труда им за
свои лични облаги.
13 май 2013 г.
Клетият български народ, клетата България! Ситуацията
днес напомня на на следната хипотетична случка: Собственик на болница пуснал
обява за назначение на опитен хирург. В уречения за интервюто ден пред кабинета
му се събрали няколко едри мъжаги, които се сбили и разкървавили носовете си в
спор кой да влезе пръв. Когато интервюто започнало, се оказало, че всъщност те
са касапи по квалификация. Горкият човек трябвало да избере един от тях и да го
назначи за извършител на спешна животоспасяваща операция. В този ден истинските
хирурзи или нямали пари за пътни, за да дойдат на интервюто за работа, или
сметнали, че тази служба не е за тях и практиката като общопрактикуващ лекар е
по-изгодна. Поради това си останали с кисненето в кафенетата и псуването по
некадърния касапин, чиято работа станала причина за кончината на много от
техните роднини.
19 февруари 2013 г.
Не е нужно да съм Нострадамус, за да предположа какво
ще се случи от тук насетне, ако някой не промени нещо. Митинговата демокрация
може да роди единствено едно постоянно въртене в кръга на безвремието. През
1997 г. също мислехме, че „народът се е събудил“. Но надеждите на народа бяха
продадени за жълти стотинки от тези, които яхнаха протеста му.
Хора, анархията и емоциите не са алтернатива на
безотговорните властници. Някога и Френската революция започна със събарянето
на Бастилията. После дойдоха гилотината и падащите глави. След това дойдоха
Директорията и корумпираното и управление. Чак при силния лидер Наполеон нещата
си дойдоха донякъде на мястото. Държавите и хармонично развиващите се общества
имат нужда от силни и мъдри държавници. Дори и блясъкът на атинската демокрация
се дължеше най-вече на мъдростта на Перикъл, усвоена от неговия учител
Анаксагор.
Всичко във Вселената подсказва, че редът и хармонията
се крепят на строгата йерархия, а не на хаоса и разрушението. Не Слънцето се
върти около планетите, а те около него. Електроните се въртят около атомното
ядро от протони и неутрони, а не обратно. Така че, ако искат да имат развитие и
хармония, и народите трябва да поставят начело на държавите си мъдри
държавници. Друг избор те нямат. Трошащите всичко по пътя си тълпи водят до анархия,
а анархията води до загуба на държавност. Друг е въпросът, че народът ни няма
избор и избира вече години между няколко злини и не му се предлага нито едно
истинско добро.
За да разберете какво ще се случи на държавата и на
вас утре, първо помислете: съществува ли вече на политическия хоризонт личност,
която да заслужава доверието ви. Ако няма такава личност, няма и какво да
направите. Всичките ви протести ще отидат на вятъра и отново ще продадат
надеждите ви, както го направиха неколкократно от 1990 г. досега. Но не се и
отчайвайте, в живота винаги зимата свършва и идва пролетта. Ако е съдено, един
ден всички ще видим как идва пролетта също толкова неочаквано, както дойде и
този хаос. Но преди това се учете и ставайте по-добри и мъдри. Само това е пътят
към прогреса. Не се мразете и не си завиждайте. Само това е начинът един ден да
се намерят хора с нужните сили и разум, за да заживеем в спокойствие и ние –
изстрадалият български народ.
16 август 2012 г.
Отделният човек не е научил нищо от живота, ако не е
бил поставян от съдбата както в положението на господар, така и в положението
на слуга. Само така той може да се постави в положението на всеки друг и да го
разбере. Само такъв човек може да успее при всякакви житейски обстоятелства.
Така е и с народите – те не могат бъдат устойчиви и силни, ако са преживели
единствено триумфи и величие. Много народи, създатели на империи, са изчезнали
от лицето на земята, а някои други по-малки все още ги има. Ако един народ сред
историческите си личности не може да посочи поне един трагичен, но величав
персонаж, той не е имал пълноценно историческо съществуване. Ако наред със
силни императори и крале народът не излъчи поне един мъченик, изгорен на клада
или убит мъченически заради свободата на родината си, той не може да оцени
истински стойността дори и на славните мигове. Времето главозамайва тези
народи, които слушат само фанфарите на славата и не са достигали до моменти,
когато съществуването на държавите им е било поставено на карта. Ако не бъдат
изпитани от съдбата чрез страдания, те неминуемо ще се изнежат и пропаднат.
Когато опасността от катастрофа е голяма, тогава се появяват мъчениците и
героите. Дори и французите тачат много трагичния, но величав образ на Жана Д`
Арк. Дори и те са били на път да изпият горчивата чаша на поражението, но след
оцеляването си станаха по-силни. А ние имаме цяла армия от мъченици за правдата
и свободата. Като се започне от богомилите и се стигне до Васил Левски. Малцина
като нас са оцелявали и след толкова векове забвение. Ние сме вкусвали както от
сладкия еликсир на могъществото при Симеон Велики, така и сме изпили до дъно
горчивата жлъчка на страданието. Богати сме на мъченици, следователно сме
заслужили и величие. Нищо не се случва случайно и трябва да вярваме, че
досегашните ни страдания и изпитания само ни подготвят за нещо по-добро. Те ни
смиряват, а само смиреният е достоен да понесе заслужения успех – без
високомерие и надценяване на силите си. Може би нашите днешни страдания и
изпитания са прекомерни. Дори е възможно и да ни довършат. Но ако все пак след
всичко това оцелеем и отново се изправим, опитът от тях ще е безценен.
24 юни 2012 г.
Нормалното историческо развитие свършва там, където
медиите започват да правят историята и да определят кой е популярен политик, учен,
писател и музикант. Преди време е било достатъчно човек да си върши работата
добре, за да бъде уважаван в обществото. Александър Велики, Цезар и Наполеон са
големи имена в историята, защото наистина са свършили добра работа на бойното
поле и в държавните дела. Бах, Моцарт и Бетовен са добри композитори,
независимо от това колко богати меценати са имали. А големите писатели са били
оценявани от читателите си, а не от литературните критици. Днес е уважаван и
смятан за добър държавник, учен, писател и музикант само този, който постоянно
ни се набива на очи по телевизията и вестниците. Който умее да говори „умно“ и
не заеква. А същевременно някога един заекващ и не говорещ добре човек беше
избран, за да изведе евреите от Египет. По-важно беше да говори и върши
правилните неща в решителния момент. Разбира се, той свърши по-добра работа от
бръщолевещите засукани думи и термини днешни политици. Поради това не бива да
се учудваме, че пред очите ни са все изкуствено създадени „звезди“, идоли и
т.н. Бих предпочел да ме управлява заекващ мъдрец и истински държавник пред
това да гледам в парламента речовитите хитреци и сметкаджии. Както е казал Лао
Дзъ: „Истинските думи не са красиви, красивите думи не са истински“.
12 май 2012 г.
Литературата и стойностната музика (да не се бърка с
„модерната“ днес) са езици на сърцето и душата. Науката и символите са езици на
ума. Който владее езика на сърцето, може да общува с другите души. Който владее
езика на ума, може да общува с умовете на другите и да повлияе върху умовете на
желаещите да го разберат. А който владее и двата езика, пребивава в Духа,
поради което може да твори истински. Но тежко на този, който не владее нито
един от тези езици – докато е жив, ще бъде роб на тялото си и неговите скотски
потребности.
5 април 2024 г.
27 март 2024 г.
Всеки покорен връх издига пред нас летвата още по-високо и ни подканя да изкачим по-високи върхове. В противен случай ще трябва да слезем надолу, ако нямаме нужната воля и трудолюбие. Макар че докато изкачваме планински връх, сме изпълнени с добро настроение и надежда. Слизането е лишено от тези чувства, като е много по-опасно да не се спънеш и паднеш от високо. Върховете са ветровити и по тях бият гръмотевиците. Не носят спокойствие и сигурност, а поставят задължението да устоим или слезем/паднем от високо. Който желае сигурност за себе си, трябва да се задоволи с посредствеността на низината.
15 март 2024
Когато се допусне да се стигне дотам, че да има твърде много нечистотии да се изринат, вече може да е твърде късно за чист изход от ситуацията. Проблемът е, че е невъзможно твърде много нечистотии да се изринат, без сам да се изцапаш. Значи който чисти, жертва своята чистота заради обществената. Друг начин няма. Нечистотиите се ринат по нечист начин. Който не осъзнава, че е обществен слуга, който трябва да се изцапа, не е годен за чистач на обществената мръсотия. За да не се стига дотам, трябва да сме били бдителни навреме и да сме почистили, когато нечистотата е била малко. И със здравето на човека е така. Дори и най-тежките болести могат да се излекуват лесно, когато не са обхванали голяма част от тялото. След това лекарят ще използва скалпела дълго и пак не е сигурно, че пациентът ще оживее. Малката фиданка един ден ще събори дувара ви.
10 март 2024
Всички успехи или крушения в миналото или настоящето не се дължат на народа, а на качествата на най-издигнатите в обществото личности. Онези, които го учат, водят народа и му служат за пример. Ако съществува дисхармония между обществена издигнатост и душевна низост на знатните хора в държавата, крушенията са неизбежни. Защото хората от недрата на народа гледат примера на известните, знатните и водачите си. Не чакайте доблест, самоотверженост, рутина и отдаденост в работата на хората от низините, ако те не виждат тези качества сред онези, които стоят по обществените върхове.
Ако сред знатните съществува достатъчен процент личности, които са издигнати в духовно отношение, цялото общество ще започне да се издига до степен на златен век в политическо, стопанско и най-важно в културно отношение. От недрата на народа ще изникнат неподозиран брой надарени личности, които ще се присъединят към знатните и интелектуални класи, за да ги обновят и обогатят. Защото благородните душевно сред висшата класа ще издърпва от тинята с примера си всичко онова, което има качества и възможност да се учи и усъвършенства. Когато народът вижда, че отгоре царува порокът, именно порокът ще му стане мерило за "благородство". Именно поради горните размисли никога не виня който и да е народ за окаяното положение, в което се намира. Кризата не е заради някакъв недостатък на народа, а заради дефицит на истинско душевно благородство сред неговите водачи. Заради дефицит на истински вдъхновители за доброта и доблест. Една птичка пролет не прави, по същия начин и сред знатните е необходимо да се срещат достатъчен процент благородници в нравствен, а не във физически смисъл. Като говоря за знатни хора, нямам предвид само политическия елит на нацията, а всички онези, които сме свикнали да наричаме интелектуалци. Така и при отделния човек успехите или паденията му се дължат на онова, което ражда главата му и произнася езикът му. Дори и физическите пороци първо се допускат от съзнанието, преди пиянството и други разврати да се проявят физически. И при народите паденията започват от опорочаване на онези, наречени глава и интелект на нацията.
23 февруари 2024
22 януари 2024
Съвсем наскоро попаднах на разсъждението, че най-важното нещо, което човек притежава, е неговата чест. Това би било съвършено вярна мисъл, ако имахме предвид реалните качества на човека, които правят неговото достойнство истинско, а не фалшиво. Това е първото значение на "чест" в речника на българския език. Проблемът е обаче, че човекът изрекъл подобна мисъл, има предвид явно третото значение като "Почест, почит, уважение". Т.е доброто ни име в обществото. Защото той говори за честта, като нещо, което може да бъде отнето на човека от външни фактори, от клеветници. Да, мнението на другите за нас не зависи от качествата на нашата личност. Така че доброто ни име в обществото, обществената ни почит и престиж могат да бъдат отнети. Те са уязвими пред клеветата. Но да смятаме за най-ценно това, което може да ни бъде отнето от другите, не е особена мъдрост. Най-мъдрите книги, които съм чел, са ме съветвали да бъда еднакъв при почест и добруване, от една страна, както и в тежките дни на обществена немилост. Онова, което е най-ценно в нас, друг не може да ни отнеме. Само ние с постъпките си, когато са достойни за позор, можем да си отнемем онова, което е истински ценното в нас и най-добре и еднозначно се изразява с думата доблест. Доблестта няма кой отвън да ти я отнеме. Но и тя може да се срине за миг по наша вина, когато постъпваме недостойно и подло. Истинското ни достойнство се крепи на доблестта, за която често мнозинството, тълпата, са слепи. Но пред съда на Разумността тъкмо доблестта е единственото средство за оправдателна присъда. Доблестта и човечността са достойнствата, които ни правят онова, кото се нарича Човек.
23 ноември 2023
За истинския човек мисленето, четенето и творчеството са необходимост като дишането. Той не чете и мисли задължително с някаква практическа цел, както мислят за правилно немалко хора. Когато дишаме, не мислим за резултатите от дишането. Дишаме, защото трябва да дишаме, иначе ще умрем физически. Четем и мислим, защото трябва да го правим, иначе ще умрем духовно. Понякога, когато има какво да кажем на хората, творим. Но никога не трябва да го правим с мисъл за резултатите и плодовете. Творчеството е като цветето, което просто цъфти, за да радва с красотата и аромата си, без да го осъзнава и да се гордее с това.
29 октомври 2023
За да действаме истински, качествено и вдъхновено, ни е нужно смирение. А смирението винаги включва известна доза свенливост и смущение от прекалено честото споменаване на името ни. Трябва да сме бдителни към комплиментите на другите. Това е подмолна опасност да загубим смирението си. Падението на дори най-значими личности от историята е започнало, когато са станали прекалено самоуверени и главозамаяни. Пътят към ада е постлан с комплименти.
15 октомври 2023
Ако човек опознава народите и религиите, започва да мисли трезво и да е широко скроен. Вече не е религиозен и националистически фанатик. Разбира, че идеите често имат общ корен. Аз например намирам общи идеи в "Дао Дъ Дзин" и индуиски текстове като например "Бхагавадгита". Вероятно митичният Лао Дзъ да речем може и да не е китаец. Общи идеи съществуват в юдаизма, християнството и исляма. От там са смешни претенциите за религиозна, национална, историческа уникалност и пр. Няма как да сме "уникални" сред общия "идеен котел" на човечеството. Уникални и откъснати от тялото са туморните клетки.
29 август 2023
Преди дванадесет години в интернет списанието за изкуство, наука, философия и публицистика "Палитра" публикувах есето си "Защо е нужно да бъдем родолюбци". В него казвах, че който не може да бъде родолюбец, никога не може да стане космополит. Защото според мен разширяването на съзнанието започва от егото и личността като малко дете, през семейството и най-близките като юноша, за да се мине през родолюбието, обич към своя народ и Родина като възмъжал човек и чак накрая окончателно помъдрял всеки съзнава, че е неразривна част от цялото човечество. И според тезата ми родолюбието е задължителен етап. Така, станал космополит, човек остава родолюбец. Защото не можеш да се откажеш от част от тялото си заради цялото тяло. Всички части са еднакво нужни. Родолюбието не достига до злото на шовинизма, ако в чужденеца виждаш преди всичко човек като себе си, със своите чувства и разум, болки и радости. Макар и слят с Родината, истинският човек остава верен на личните си нравствени принципи на човечността и не допуска "патриотизмът" да оправдава злото и безнравствеността.
Сега искам да доуточня идеята. Когато обичаш близките си, тяхното благо е и твое благо, а злочестината им е твоя злочестина. Същото е по отношение на народа ти и Родината, а също и по отношение на човечеството. Тяхното добруване или неудачи са и твои. Следователно близките, Родината и народът, както и цялото човечество накрая стават едно с личността ни, както и личността ни е едно цяло с тях. Те се сливат напълно. Ние сме всеки един от доблестните герои и държавници в хилядолетната ни история, ако сме слели напълно техните идеи и дела със своите. Те са част от нас и ние сме част от тях.
Тъкмо защото Родината ни и личността ни са едно, приемаме униженията на Родината като наше унижение. Исках да ви обясня защо сърцето ни настоява, че всяко унижение на българското достойнство и доблест трябва да се премахне. Българите трябва да осъзнаят идеята, че родолюбието е важен етап от развитието на човека. Не вярвайте на никой общественик, независимо дали политическите му възгледи ви допадат, ако личността му не е слята с Родината. Той все още няма обществено съзнание, няма истинска обич към род, Родина и цялото човечество. Такива хора обичат само себе си и личния си материален интерес. Те не живеят и мислят денем и дори нощем в леглата си за добруването на народа си. А трябва да лягат и стават с тази мисъл, както не ги напускат мислите за личните им проблеми. Затова не се учудвайте, че те често си затварят очите пред унижението на Родината и народа си и бранят чужди интереси.
26 август 2023 г.
Ако цитираш постоянно авторитети, това е проява на умствена леност. Трябва да отсяваме и взимаме от книжното познание само онова, което отговаря на нашата изградена вътрешна философия. В останалите случаи трябва да слушаме нашия разум и да претегляме с интуицията си кое е добро и полезно за нас. Да говорим най-вече онова, което вътрешният ни глас диктува. Няма да сбъркаме. Много странно, но често срещаме в книги на умни и доблестни люде, живели преди векове онова, което този вътрешен глас вече ни е говорил. Убеден съм, че ние се раждаме с нашата вътрешна философия и можем да я ползваме, щом възмъжеем. Четенето и ученето много често е просто припомняне. Над това надграждаме. Ние си носим тази вътрешна философска нравственост като единственото съкровище, което можем да съберем и отнесен със себе си във вечността.....
26 август 2023 г.
Прочетох как един ерудиран млад съвременник, който проявява активност в обществените каузи, е реагирал под своя публикация на човек, който му намеква, че има добро сърце. Отговорът му е: "Добро сърце? Опазил ме Бог". Прав е в реакцията си. Задължително е да имаш добро сърце. Но не бива никой да знае за това. Или да са само най-близките ти. Защото хората разчитат много често "добър човек" като "мекушав, слабохарактерен", на когото "можем да му се качим на главата". Когато се проявяваш като общественик, добре е да не минаваш за човек с добро сърце. За мнозина това означава отстъпчив до слабохарактерност. Ако не можеш да бъдеш твърд и безкомпромисен за постигане на делото си, не се захващай с това.
14 август 2023 г.
Интуицията е гласът на детското в нас. Това е глас, който ни нашепва да направим нещо по начин, който понякога противоречи на онова, което са ни учили и което правят "сериозните и улегнали" хора. Но често този глас спасява съдби. Тежко на онези, които потискат този глас и са убили детското в себе си.
13 август 2023 г.
Нека не говорим как трябва да се живее, а да живеем както трябва. Примерът трябва да предхожда поучението.
18 юни 2023 г.
Почти съм убеден, че вчерашните ми писания са били изтълкувани превратно от някои. Сметнали са ги за пристрастие и идеологическо обвързване с днешния ден. Нищо подобно. Исках да ви кажа, че не може да има развитие към хармонични човешки отношения, братство и човешка любов, без всеки да попие и възприеме за себе си общочовешката вечна нравственост. Това не става със закони, конвенции, публични демонстрации и пр., когато вътрешно си по-безнравствен и от древните, които са следвали вечната нравственост. Във всички времена едни и същи неща са били добро или зло. Модерността според човешките разбирания е една илюзия и външна фирма, празна черупка. Както казва Лао Дзъ, светът е свещен съсъд, който иска да го промени и подобри външно, ще го развали. Промяната на външните форми не води до истинска качествена промяна. Още древните са знаели кое е онова мислене и поведение, което при изправяне с Вечността и отвъдното, когато претеглят житейските ти дела, ще ти донесат чиста съвест. Нищо не се е променило от древността в тази вечна нравственост.
17 юни 2023 г.
Истинската цел на човека е да преодолее звяра в себе си. Другата му цел е да развие всички свои заложби. Гениите са онова, което е бъдеще като възможност за цялото човечество. Това, което са могли и могат гениите, е малка част от това, на което е способно цялото човечество при постигане на определено ниво на съзнание. Днес се работи подмолно, за да се спъва развитието на хората и те да не станат човек в истинския смисъл на думата. Преодоляването на звяра се спъва чрез поощряване на похотта, а пълното развитие на творческите заложби и висшето съзнание се спъва през популяризиране и налагане на изкуствения интелект.И в двата случая се цели хората да останат роби на тялото си и напълно лишени от творчески способности и висши заложби полузверове.
17 юни 2023 г.
По повод на актуалните прояви ще кажа, че злото започва с поставянето на граници и бариери за мисленето. С утвърждаването на предразсъдъци. Не бива да парадираме нито с етническа, нито с полова принадлежност. Равенството не се утвърждава с правила и закони. Не бива да се приемат за правилни извращения на мисленето и поведението в обществото и природата, само защото трябва да се постигне "равенство". Това са криви разбирания, лъжа и хорски глупости! Равенство може да има само в еднакво високата нравственост. То ще се постигне, когато цялото човечество постигне висока степен на съзнание и нравственост, когато може да контролира поривите и желанията на тялото си. А това означава отдалечаване от щенията и разврата на тялото. Висшето съзнание се постига, когато се научиш да ги ограничаваш, а не когато ги поощряваш, както сега се опитват. Да, аз изглеждам така, сякаш живея в древните времена на жреците на Озирис и Моисея, но нека така да изглежда.... Нека! Проклета да е модерността, която нехае за душата и истинското в човека! Разделението не бива да се утвърждава в мислене и предразсъдъците. Тялото е просто дреха за душата. Тя не се вижда с материалните сетива - очите. Тя е скрита зад своя воал. Всичко зависи от нивото на съзнание. Аз отдавна се опитвам да видя в приятеля, познатия, случайно срещнатия и колегата човека и неговата душа. Не съдя за човека според пола и етноса му. Сексизмът тържествува там, където в мислите си хората поставят сами граници между половете. Трябва да се наложи - мъжът и жената заедно правят човека. А той е ЕДНО.
5 май 2023 г.
Творчеството и обществената работа са само няколко процента вдъхновение, хрумване на блестящи идеи и талант. Останалите над 90 % са упорит и систематичен труд. Поради това у нас е много малко вероятно да ти откраднат блестяща, но неразработена идея. Краде се вече сътвореното, написаното, а за чуждите дела си приписват заслуги. Но я подхвърлете от чисто сърце, ей така от родолюбие, някаква обществена идея, която нямате силите и обществения престиж да реализирате. И ще видите, че никой няма да я подеме. Особено ако за реализацията ѝ се искат мъжество и усилия. Същото е и с творчеството. Подхвърлете една блестяща, но нереализирана творческа идея. По-вероятно е тя да си остане нереализирана, защото за това е нужен упорит труд, който малцина желаят да извършат. Но и частицата талант не е за подценяване. Защото дори и да се опитат да я реализират, резултатът ще е потресаващо лош. Ако случайно попадне на плодородна почва и поникне красиво дърво в уханен плод, само трябва да се радваме, че зрънцето идея е намерило своя талантлив и трудолюбив автор. Така че у нас не можеш дори и да подаряваш идеи, ако те са трудоемки и се нуждаят от усърдие и талант. Но виж, изтърви си без да искаш на земята един вече шлифован идеен диамант и само докато се обърнеш, някой вече ще си го е присвоил. Всеки обича да се кичи с диаманти, но малцина имат усърдието да ги шлифоват....
14 април 2023 г.
Днес е ден за молитва и смирение. По този повод се изкушавам да разкажа за първия си урок по смирение. За пореден път прочетох някъде, че при комунизма/социализма сме живеели без Бог. Нима е възможно това? Да, някои се опитваха, но това не означава, че са успели. Детските ми спомени са запазили училищните проповеди, че "космонавтите са били в Космоса, но не видели Бог". Елементарно мислене, популярно тогава. Летата си прекарвах на село и повторих тази фраза пред баба ми, която си препрочиташе Евангелието, подарено ѝ някога от селския свещеник Константин Рашков, който беше ме кръстил в селската черква. И тя ми отвърна нещо от рода: "Внимавай какво говориш!" и нещо друго от рода. Тогава за миг аз, 8 или 9 годишното дете, преживях нещо като "свиване" в областта на гърдите (всъщност не мога да го опиша с думи като усещане) и сякаш се смалих. Детето се учеше какво е смирение. Тогава разбрах, да, не "повярвах", а вече твърдо вярвах, че баба ми е права. Впоследствие съм имал много други потвърждения на това първо убеждение. Човекът и всичко живо не може да живее без Бога, защото не може да живее извън Него. Опитайте се да дефинирате думата "Живот" и вие ще описвате Бога. Той е самото живеене. Може ли клетката от тялото на човека да живее без човека? Не, тя мигом ще умре. По същия начин и твърдението, че при комунизма сме живели без Бог, е смешно и невярно. Осъзнаването на тези простички истини е достатъчно, за да си вземете първия урок по смирение......
1 април 2023 г.
В живота ни единственото, за което трябва да се тревожим, е как да запазим човешката си чест и достойнство. Ако загубим пари и длъжности, но сме запазили човешката си чест, не сме загубили нищо. Животът е превратен, и онова, което не зависи от нас, както казва Епиктет, не бива да ни вълнува. Дори и временно да го загубим, ако имаме човешката си чест и достойнство, имаме всички ресурси на земята, за да се справим с падането и да тръгнем отново напред. Но човешката чест зависи от нас. Ако загубим нея, тогава вече губим всичките си човешки ресурси в настоящия си живот.
6 март
2023 г.
От
време навреме чета, че някой с титла говорел глупости по телевизията. Други
роптаят, че един сериал бил ужасен. Вие какво очаквате? Затова напоследък
телевизия не гледам. Има толкова стойностни книги за четене и препрочитане, че
е загуба на време. Не гледам дори известно интелектуално предаване. Ако не
научиш нещо чрез собствено четене и осмисляне, няма смисъл да ти го казват по
телевизията (тя формира мненията и "знанията" на лаиците).
Телевизията е за лаиците, а книгите (стойностните) за търсещите знания. Същата
е разликата между цирк и театър. Едното е за забавление, а другото е стойностно
изкуство (с изключение на началото на 90-те, когато за да привличат зрители в
празните зали дори и сериозни театри се бяха обърнали на кабарета). За
съжаление, масовият вкус се възпитава чрез бръщолевенето. А бръщолевенето
минава и заминава, без да можеш да го осмислиш, и ако не си пил противоотровата
на сериозните и осмислени лично от теб четива, превърнати в твое верую, си
обречен в подсъзнанието ти да се внедри внушението на бръщолевенето. И тълпите
вярват на бръщолевенето, споделят го в социалните мрежи и трупат
"лайкове". След това възпитаните по този начин маси стават
гласоподаватели. Възпитаните от бръщолевенето, а не от стойностното люде,
стават безличности, т е хора без собствена воля и мнение. Затова гледам да се
изолирам от бръщолевенето, че ме дразни. Ако си наложа волята да не влизам и
пиша и в тази социална мрежа, ще имам още повече време за полезното. Но засега
не успявам....
2
януари 2023 г.
След като днес прочетох нещо, изкушавам се да направя
едно лично откровение. Ще си призная, че вчера, когато си пуснах една известна
българска мелодия, когато гледах и клипа, нещо в душата ми се пречупи и аз без
да искам неудържимо се разридах. Така, както през май миналата година сторих,
когато си отиде близък учител и приятел. Усетих в сърцето си, че България и
българите, такива, каквито са били преди много десетилетия, когато е
композирана мелодията, вече може би безвъзвратно ги няма. Моля се да греша и
дано да мисля пълни глупости, но това тогава ми каза сърцето. Днес прочетох
текст, споделен от проф. Симеон Янев. Шапка му свалям! Непростим пропуск, че не
съм чел досега неговата книга "Участта българин" (2002 г.), от която
е откъсът. Ще поправя пропуска. Текст на истината, който те трогва дълбоко в
сърцето. И той не е оптимистичен. Но има и нещо оптимистично. За себе си
извлякох есенцията, лекарството. Българинът е в днешното състояние, защото не
се обича и цени такъв, какъвто е, а се мрази. Поне това правят някои, които
искат да са родени не сред тези "аборигени" и като част от тях, а да
са "културни западняци". Искат, но кръвта вода не става. Затова
мразят тази си кръв. И другата част от рецептата на есенцията-лекарство - никой
не може да свърши работата, която трябва да свършиш ти. Никой друг не може да
живее твоя живот като истински достоен човек, а ти да стоиш и чакаш да ти
налеят наготово достойнството. Същото е и с народите - никой друг не може да ги
направи свободни и достойни, ако не го направят те самите чрез достойните си
дела на свободни люде. А за да го направят, трябва да са единни, а не едни да
се гнусят от останалите и да се правят на "други". За да си достоен и
живееш достойно, на първо място трябва да се обичаш и цениш такъв, какъвто си в
дълбоката си душевност, а не да искаш да я изтръгнеш от себе си. Това е резюме
на текста чрез моя поглед. Да ми прости авторът за своеволието на пречупен през
личната ми призма лъч светлина. Не се решавам да споделя нещо от текста, защото
уважаемият проф. Янев го е споделил само за приятелите си във Фейсбук. Тук е
мястото да споделя, че точно проф. Янев ме подтикна с ласкавия си отзив да
публикувам в списание "Времена" един текст за Васил Левски, който
иначе отлежаваше и едва ли щях да посмея да обнародвам (споделих му го по
конкретен повод тук във Фейсбук).
Благодарен съм, че съм съвременник на творец, чието
сърце тупти с болката и трагедията на нашия народ. Човек, който искрено желае
неговото достойнство и скърби за днешната му неугледност във времето на
тържество на безличностите. Да е жив и здрав той и всички като него! Докато
имаме такива "луди" и неулегнали съотечественици, ще ни има като
народ. Както се казва в текста на професора, (пак цитат по памет, версия на
моето усещане) трагедията и смъртта на народите настъпват тогава, когато
изчезнат напълно "лудите", а всички останали са "улегнала"
люде. Да се помолим този ден за нас никога да не настъпи. Да ги има България и
българите дотогава, докато се роди онова мистично единно човечество, когато всички
народи ще се слеят в ЕДНО. Защото тежко за народите, които допуснат да умрат
преди да настъпи бленуваното тържество на народите като човечество, което още
не е родено, а само пророкувано в Писанията. Защото няма да имат възможност да
влеят нещо от своята самобитност в многоликото и пъстро наследство на народите.
Да, много народи са изчезнали, но наследството им живее в паметта ни. За нас
подобна памет може и да няма, ако не се вземем в ръце и престанем да се борим
със себе си и самобитността си, а започнем не да се мразим като такива, а
всички заедно, подобно на едно цяло, да се ценим като народ. Тогава ще имаме
Бъдеще и ще оставим своето достойно наследство и постижения в хамбара, където
се трупа зърното на човечеството и се изхвърля плявата. С омраза към себе си и
самоотрицание, с черногледство, се ражда и оставя само плява. Имаме още време
да оставим "златно" зърно. Най-тъмно е малко преди съмване. Вярвам,
че не съм сам в тази си вяра...
5
декември 2022 г.
Едно от
нещата, които ме отвращават, е да виждам иначе интелигентни и образовани хора
да се групират в идеен кръг, множество хора с добро образование и кариера да
мислят така, все едно казаното или написаното от тях е поредният фейсбук спам
тип copy-paste. Имам усещането, че повечето от тях, макар да могат да мислят с
главите си, предпочитат да се чувстват добре в идейния кръг, предпазени от
възможността да сгрешат и да си навредят в обществото, говорейки онова, което
извира от тях самите. По какво се различават от глутница вълци, които не се
чувстват достатъчно силни, за да живеят живота на вълк единак? Особено жалко е,
че хората в стремежа си за социално израстване се отказват да имат свое
собствено мнение и дори потискат всяка мисъл, че това не е добре. Напротив,
доволни са, че принадлежат на по-добра част от обществото. Склонни са да се
обезличават, само да не ги сметнат за глупави и нелепи, защото не мислят като
онова, което смятат за каймак на обществото. Затъвайки в блатото на
конформизма, отказват се от най-голямата си чест и титла - да носиш името
човек. Напълно съм съгласен с мисълта, че ако ще си човек, трябва да си
неконформист. Партийността, сектантщината, и запалянковщината отнемат титлата
човек. Аз не познавам истински велик човек в историята, който да е бил послушен
партиец, запалянко и чинопоклонник. Всеки човек е уникален и не бива да жертва
своята истина заради партийна или клубна. Не изразяваш ли ежечасно смело своята
мисъл и съкровена истина, ставаш личност-маса, по-точно безличност. В това се
състои мизерията на съвременното общество, не само в България. Дефицитът на
Човеци. В никакъв случай не е носталгия към миналото, че откривам образците на
човечеството, достойните за възхищение основно в миналото. Това е просто
реалност. Всъщност, най-добрите членове на обществото са онези, които
принадлежат само на себе си, а не на партия, секта, клуб или каквато и да е
група хора. Само те принадлежат на Цялото и му се отдават напълно. Днес обаче
такива Човеци се откриват трудно. Вместо това при мнозинството човешкото стана
рудиментарно, превърнаха се в лица-маса и идейно-партийни автомати. Цитираната
по-долу мисъл обединява според мен характера и същността на абсолютно всички
велики личности, т.е хармонично развитите човешки същества, останали на първо
място себе си. Защото всеки, дори и най-малкият човек, се ражда със своя лична
мисия и никой не може да я изпълни вместо него. Ние може да се възхищаваме на
великите духове, но не можем да им подражаваме. И нямаме това право. Истинското
величие е да бъдеш себе си, да извървиш своя път. А да искаш да се скриеш в
стадото, пък било то и елитарно, означава да се откажеш да изпълниш човешкия си
дълг:
"Доколкото мога да преценя, съм единствен в
убежденията си. Когато разговорът ме подтиква да изразя чувства, го правя със
същата независимост, която съм практикувал другаде и която е неразделна част от
природата ми. Никога не съм подчинявал сбора от мненията си на вярата на
определена група хора, религия, философия, политика или нещо друго, щом съм
можел да мисля от свое име. Такава зависимост би била крайният упадък на
свободната и нравствена личност. Ако не можех да ида в рая безпартиен, въобще
не бих отишъл"
Томас Джеферсън
9 май
2022 г.
Всяка
позиция, щом е лична, а не препредаваща като радиоточка, е достойна. Дори и да
грешиш, е достойно да имаш позиция. Разбира се, добре мотивирана. Другото би
било просто купчина неподредени думи Аз си обяснявам, че мнозина днес не
изразяват позиция, защото ги е страх да се саморазкрият. Винаги е безопасно да
се държиш като радиоточка, казваща думите на други. Но да кажеш своята позиция,
е мъжество. А малцина имат тази смелост. Винаги повтарям: Не съм напълно
сигурен в правотата си. Но дори и да греша, не мога да не бъда себе си. Ирония
е, че тези, които повтарят чужди думи и идеи, са непоколебимо убедени в
правотата си, уповавайки се на уж авторитети. Аз предпочитам да ходя сам, дори
и понякога да падам. Даже и малкото дете се научава да ходи само, когато поеме
риска да падне, а не остава при удобството да се държи за друг. Да бъдеш себе
си и да се изразяваш като човек, носи куп неудобства. Може и да те намразят. Но
не може всички да те обичат. Да бъдеш себе си е единственият път да си човек.
Дори и да донесе неприятности Това е да носиш трънения венец на Човека с
голяма буква Ч. Както е казал велик мъдрец: "Или изглеждай, какъвто си,
или бъди, какъвто изглеждаш".
20
април 2022 г.
Ние, българите, трябва да сме много
предпазливи, когато се включваме в поредната масова психоза, която приписва
КОЛЕКТИВНА ВИНА на цял един народ. Тези дни мой уважаван фейсбук приятел,
университетски преподавател, го написа много ясно - колективна вина не може да
има. Ние много сме си патили от това. Народите не може вкупом да носят вина.
Както е мислел Чърчил за нас, носейки отговорност за бомбардировките на София.
"Българите са грешен народ". Днес същата работа. С колективната вина
са се оправдавали най-гнусни военни престъпление като Дрезден, Хирошима и
Нагасаки през 1945 г. Но победителите не ги съдели. Някои ще тръгнат да спорят
за смисъла на тези събития, но нищо не оправдава жертвите сред цивилното
население. Колкото и да са те в количество.
За да няма повече войни, след края на
последната война трябва да се наложи отказ от ожесточението и отмъщението към
победените. Които и да са те. Защото това е зло. А злото предизвиква ново зло.
Непременно тази злина и несправедливост, може би не веднага, но след години, ще
предизвика нова война и насилия. За да се спре насилието, трябва да се прекрати
кармичният причинно следствен кръг. Прошката и милосърдието са привични за
човека, а ожесточението и отмъстителността за звяра.
За завършек ще повторя нещо, което съм
казвал. Народите трябва да МИСЛЯТ повече и да се опитат да намалят
ожесточението, за да могат за живеят като човешки същества, а не като зверове в
следващите десетилетия и дори векове.
Ако гледаме интереса на човечеството,
той е тази война да спре час по-скоро, независимо как ще стане това. Ще
приключа с думите, че моето мнение е такова и не се срамувам от него. Дори и да
е грешно. Бог знае по-добре от мен. Сърцето ми чувства обаче, че тази война е
тумор за човечеството. А всички знаем как се лекува тумор. Изрязва се бързо и
спешно. Защото всяко забавяне може да убие цялото тяло. Войната заплашва да
разруши не само двете воюващи страни. При определени обстоятелства може да
разрушим малката си и единствена засега планета Земя.
23
януари 2022 г.
Да се стремиш да следваш средния път,
означава да стоиш в междината между две крайности. Добродетелта винаги е там.
Днес двете крайности са пълната апатия и примиренчество пред очевидни
неразумности. Другата крайност е агресията и вербалните обиди. Да вървиш по
средния път, означава да вървиш сам или с малцина. Тълпите са устремени по
другите два пътя. Заради това не очаквай да трупаш харесвания и
разбиране.
Който върви по средния път е бдителен и
никога не е напълно убеден, че истината е на негова страна. Не я налага
безкритично с огън и меч на другите. Внимава да не нарани други души и зачита
тяхното достойнство. Обмисля и приема чужди думи, ако види в тях действителен
бисер. Истината никога няма нужда от насилническа защита. Защото който върви по
този път, замърсява и компрометира това, което смята за своя истина.
Разочарован съм, че толкова много хора
вървят безкритично по двата крайни пътя. И почти никой по средния.
Примиренчески настроените приемат за добро и истина само онова, която са приели
за такова безкритично, защото "авторитетни" за тях хора са ги учили.
Приемат го, защото всички "уважавани" хора правят така. Те се
приспиват с мисълта, че приетото от тях за добро и правилно не може всъщност да
е зло. Тръгналите по пътя на другата крайност - агресията, изпепеляват душите
си и компрометират "истината", която "защитават". Те също
вярват, че тяхната "истина" е единствената.
Днес обществото е разделено, защото
върви по пътищата на две крайности. Единствено средният път обединява. Но
парадоксалното е, че хората не искат обединение в средния път. Защото си обичат
и вярват на своите убеждения, че вървят в единствено добрия път. Поради това
ненавиждат както вървящите по пътя на другата крайност, така и не
разбират средния път.
27 януари 2021 г.
Съществува едно златно правило. Което е добре да
спазваме. И много да се ядосваме на себе си, ако се оставим дори и за секунда
успешно да ни накарат да го нарушим. Колкото и да искаме да се харесаме на
събеседника си и да сме му приятели, не бива да го правим. Трябва да ни е
неприятно да ни въвличат в разговор за някой друг, който в момента не присъства
и при това се изтъкват някакви негови лоши страни. Тогава трябва да сме лоши
събеседници, да се опитваме да отклоним разговора и повече да мълчим. Ако нямаме
сили да кажем на онзи срещу нас добрите страни на обсъждания човек, е наистина
лошо. Най-добре е да се опитаме да кажем: „Може ти да смяташ така, обаче той
има такива и такива добри страни“. Ако обсъжданият е приятел, тогава дори и
тактичното мълчание и изслушване е предателство спрямо него. И ако от слабост
кривнем встрани по погрешната пътечка, много да се ядосваме на себе си. Да не
подценяваме и по-трудното. Не са важни само думите в разговорите. Важно е и в
мислите си да не държиш лоша мисъл за другите, а по възможност да я прогониш
навън. Ако случайно се задържи натрапчиво, сложи я в някой тъмен килер на
съзнанието си и се постарай да я забравиш.
Очакваното от мен възражение е: „Ама така може да
станеш сляп за реални недостатъци на някого и да изгориш покрай него“. Тук не
говоря за слепота. Ако виждаме реално някаква грапавина в характера на някого,
то, ако държим на присъствието и приятелството му, трябва да имаме сили да я
кажем само насаме пред него като приятелски съвет. Ако той я приеме великодушно
като ценен дар, значи заслужава да ни е приятел и дружбата ни да продължи. Ако
приеме думите ни като злонамереност, тогава ни показва, че заслужава да стоим
далеч от него. Никога не бива да говорим пред други публично за чужди
грапавини, защото нарушаваме важно правило на мъдростта: „В прикриването на
недостатъците на другите бъди като нощ“.
Навремето пред група млади хора прочетох кратки откъси
от „Мисли“ на Блез Паскал и от „За приятелството“ на Цицерон. Ставаше дума за
склонността да казваме или да не казваме истината пред другарите си. Колко
голям дар е да казваме истината, дори и да боли, но малцина са достатъчно силни
и великодушни да я приемат като подарено лекарство за душата си. Затова и много
приятелства се крепят на премълчаване и лицемерие. Един от тези младежи ме
попита: „Как преценявате дали един приятел е добър за Вас?“ Без да се замислям,
отговорих, че за мен истинският приятел се познава по това, че никога не говори
за някого от другите ни другари в негово отсъствие, освен ако не е за нещо
добро, а не изтъквайки някакъв негов недостатък.
За да не прозвучи всичко написано като морализаторство,
нека да изтъкнем, че сами не сме винаги силни да кажем на четири очи болящи
истини. Защото, за съжаление, никога не си сигурен, колко чувствително е егото
на другия. Особено като не си сигурен дали сам не си слаб във въздържането и
стопяването на твоето собствено его. Докато сме живи, винаги има възможност да
кривнем встрани от главния и чист път по криви пътечки. Затова сами да сме
бдителни, а не правещи се на мъдри и недостъпни към изкушенията, за да изпъкнем
пред другарите от Фейсбук. От опит знам, че има твърде голяма опасност да се
изкушим да сторим тъкмо това, срещу което публично сме говорили. Така че
рискуваме, когато пишем за тези неща публично с името си. От друга страна
тайничко се надяваме другите да разберат, че ни е неприятно да ни въвличат в
одумване на други отсъстващи в момента хора. С това поне една полезна цел се
постига.
15 януари 2021 г.
Ако искате да видите какво е проявлението на
погрешната представа за равенство, вгледайте се в общуването из социалните
мрежи. Тук хора, които стоят на светлинни години разстояние от събеседниците си
по житейски опит и знания, са склонни да сипят категорични квалификации и
епитети по отношение на другия и мнението му. Почти никой не желае да мълчи, да
наблюдава, чете и разсъждава, преди да пише по разни групи, страници и чуждите
лични стени. Без да знае много за това кой е срещу него и какво е духовното и
интелектуалното му състояние. Равенството, както го разбират мнозина, е именно
това. Разюздано социално проявление на всеки както му щукне, без преди това да
е преминал през период на вътрешно натрупване, самопознание, познание и
размисъл. Но дори и тогава животът във вътрешната ни тишина е за предпочитане.
Да се изявяваме, когато е неотложно необходимо заради обществения ни дълг.
Защото вътрешното натрупване става чрез мъчително бавно трупане на знания и
размишляване върху тях във вътрешната ни тишина. Колкото повече мълчим, четем,
слушаме и наблюдаваме, без да говорим и да се изявяваме външно, толкова по
силни ставаме. Колкото повече говорим, не само че има вероятност да кажем някоя
глупост, както казва един китайски мъдрец. Колкото повече говорим, толкова
повече се изчерпваме и изхабяваме вътрешно. На никому, дори на мъдрия и
знаещия, не е простено, ако необмислено хвърля бисерите си на свинете. Цената,
която се плаща за прекомерното бърборене и външна изява, е висока.
7 октомври 2020 г.
Ситуацията с безсилието ни да се справим с родната
корупция сами, поради което искаме чужденците да пишат резолюции срещу нея, ми
даде идея за следната басня:
Някакви хора имали в двора си крушеви дръвчета, които
всяка година давали изгнил и не ставащ за ядене плод. Но те не се сещали и
нямали идея да ги окопават, подрязват, поливат, да варосат стволовете на
дръвчетата, сами да ги пръскат срещу болести, вредители и червеи. За да узряват
хубави и свежи круши. На всичкото отгоре чакали гнилите круши сами да паднат от
клоните, а не се сещали да ги обрулят с прът или да се качат по стълба, за да
ги махнат от там. Само обикаляли покрай дървото, чешели се по главата там,
където не ги сърби, и проклинали злочестата си съдба. От време навреме даже
крещели срещу крушите с надеждата от звука онази гнилоч по клоните да има
добрината да падне сама. Накрая в безсилието си се оплакали на хората от една
далечна, богата и спретната къща, за да им помогнат да разрешат проблема с тези
проклети гнили круши. И онези, понеже изобщо не били чак толкова загрижени за
благоденствието на някакви далечни бедни съселяни, а искали просто да им
продават по-скъпи круши, отколкото можели сами да си произведат, посъветвали ги
да отсекат „негодните“ за нищо крушеви дръвчета. И така, онези ги послушали и
после станали още по-бедни. Защото никой друг не може да вкара в ред градинката
и стопанството ти, ако ти не се вземеш в ръце. Да ги обработваш и намираш
решение на проблемите си сам.
5 септември 2020 г.
Една от нравствените уловки, които спохождат почти
всеки, който се вживява прекалено много в случващото се, независимо от коя
страна на барикадата стои, е неусетното ожесточаване. А то неусетно нарушава
вътрешния ти мир и способността за трезво съждение и действие. След това не
можеш нищо нормално да направиш. И в нравствено отношение ставаш инвалид.
Казвам го не като морализаторстващ, а като патил. Социалните мрежи днес са
голям капан. Изкушават те да изокаш не някой ден, както е в разказа на Чудомир,
а всеки ден. И най-лошото е, когато това ожесточение стане част от теб и
всъщност станеш по-лош човек в мислите си, отколкото си бил. Затова всички
трябва да пазим нравствена хигиена. Обичаме Родината си, но ако наистина я
обичаме, трябва да се пазим за нея като добри в нравствено отношение граждани.
И тогава ще можем да работим за нея. Защото тези псувни, които вече и децата
научиха и повтарят, тези личностни обиди, няма как да се отразят добре. Много
по-внушителен и всяваш респект би бил граждански протест на мълчаливо стоящи в
укор граждани.
Пиша тези неща, защото виждам, че фейсбук-другари,
които знам, че наистина ги е грижа за вътрешния им мир и нравственост, започват
да сипят персонални обиди. Просто това е зловещото изкушение на социалните
мрежи. Да се изокаш и ти и да ти олекне на душицата. Да, ама без да искаш
лукавият ти взема нещо от теб. И това нещо е наистина много по-ценно, отколкото
си мислиш. Социалните мрежи, са наистина реални мрежи-капани, в които можем да
се оплетем и да загубим човешкото си лице. Ако заставахме лице в лице с обекта
на негативните си емоции, нямаше да сме толкова смели. Но тук кротки и
възпитани в живота граждани пишат по чужди стени насочени към конкретни личности
обиди. За тези, които псуват публично на улицата, вече нищо не може да се
направи. Жалко е обаче, че те вредят много на нормалните, които от идеализъм са
на улицата. Всъщност, реално не бива да допускаме омраза и лоши чувства към
никого. Дори и да го презираме. Истината е, че омразата се връща към
излъчвателя си. Но вреди и на околните.
Не можете да си представите, ако сте чувствителен към
тези лоши вибрации, как може дори да ви се гади и замая главата. Те се предават
дори и по телефона или ако гледате по телевизията хора, които псуват и кълнат.
Тези вибрации няма да доведат до нищо хубаво за България. Затова с провокатори
и злобни персони компромис не може да има! Ако се доближиш до тях, или ако се
изкушиш от примера им в социалните мрежи, ще излезеш кален от тази ситуация.
24 март 2020 г.
За разлика от нашите предци преди 80 години, днес
повечето от нас, българите, са отдалечени от това, което ни изхранва. Това е
световна тенденция много по-отрано. За огромна част от хората е нормално да
очакват винаги, когато отиват в магазин, да могат да се снабдяват с брашно,
варива, зеленчуци и др. Но всъщност йерархичната структура на цивилизацията се
основава на това, че все пак днес има един малък процент хора, които ни
изхранват в сектор земеделие. И трябва все повече да ги уважаваме. Висшите
слоеве на цивилизацията, културата, са лукс, който може да си позволи да
съществува нормално именно благодарение на тяхната не винаги оценявана работа.
Затова са болни онези общества, които се обиждат на "селянин". Ако
кризата на цивилизацията се задълбочи, ако има пълен колапс, ще рухне цялата
йерархична структура. И тогава всички без изключение ще трябва да се запознаят
лично с начина, по който се пече хлябът. Отново фантазирам. И нека си остане
само така...
22 март 2020 г.
Да ви кажа, започвам и аз да се плаша накъде върви
светът... Ако има заговор да ни отнемат свободите, той е световен. Нашите дори
са меки изпълнители и ни дават горчивото лекарство по лъжичка. Другаде направо
са забранили на хората над 65 години да излизат навън. И да знаете, вирус има.
Няма как светът да лудне заради проста лъжа. Друг е въпросът каква е целта.
Сякаш нарочно навсякъде не обърнаха внимание и не взеха навременни мерки.
Защото все едно не са искали да предотвратят този световен хаос. Възползват се
от епидемията, независимо дали е възникнала по естествен природен или по друг
начин с човешка намеса в наша вреда. Засега това са само хипотетични
разсъждения и фантазии.... Дано да няма заговор и да говоря глупости. Но да ви
кажа, ако има нещо, хванаха ни по бели гащи. Кой е готов за съпротива и да си
защити свободата? Толкова сме разглезени от екстрите на цивилизацията. Че сме
заприличали на шопари в кочина. А тях знаете накрая какво ги правят. Зависими
сме от работа, банки, задължения. А за да си истински свободен, трябва да можеш
да се върнеш в дивото и да оцеляваш там. Така че и аз се моля да говоря пълни
глупости. Защото ако това се окаже нещо повече, яка ни гърбина. Много сме слаби
и зависими от цивилизацията. Дори тази ни зависимост от екстрите на
цивилизацията и туризма за развлечение и неспособността ни да не мислим, че
като отидем някъде другаде, ще се почувстваме щастливи, ще ни изядат главата.
17 март 2020 г.
Доста знаково ми изглежда, че нашата свобода да
пътуваме по широкия свят е причина днес да не можем да излезем без страх и
свито сърце от тясното пространство на дома си. Очевидно опознавайки широкия
свят сме пропуснали нещо. Не сме имали време да познаем Вселената в себе си,
душата си. Да се позамислим защо живеем и дали живеем правилно. Дали сега не
искат да ни научат на смирение, да ни свият в квадратните метри на жилището ни.
За да ни остане време да се вгледаме в себе си. Защото малцина могат доброволно
да останат насаме със себе си и душата си. Повечето бягат чрез развлеченията на
външния широк свят. Е, сега вече е време да поправим този пропуск...
18
януари 2020 г.
В
България много хора от народа вярват на врачки и астролози. Затова Алена,
Малена и тем подобни угодно внушават, че предстоят добри неща на България и как
едва ли не някои хора щели да влязат в историята ни. То в историята много хора
мечтаят да влязат като Александър Велики и Наполеон. Но за тази работа се искат
много работа, пролята пот, а дори рани и кръв. По-лесно се влиза в историята
като лидиеца Крез. На когото делфийският оракул предсказал, че ще разруши силна
държава. И той си помислил, че ще победи Персия. А всъщност разрушил
своята държава. По този крив начин у нас всеки следващ може да влезе в
историята.Такова ни е положението. Ако лесно се разрушава силна държава, какво
остава за слаба държава?
Всъщност
тези, които влизат по правилния начин в историята, сами предизвикват добрите
събития, а не чакат поличби от врачки. Александър Велики отишъл при делфийския
оракул да му направи предсказание преди похода срещу Персия. Но тогава било
ден, когато жрицата-пророчица не можела да пророкува. Тогава Александър
нетърпеливо я хванал за ръката и я задърпал към храма. Тя възкликнала заради
това: „Силен и непобедим си, сине!“. Тогава Александър ѝ пуснал ръката с
думите, че друго предсказание не му трябва, понеже получил каквото искал. Така
постъпил и с Гордиевия възел. Не се поколебал от неуспеха да развърже просто
някакъв си възел. Човекът го разсякъл. И победил, защото знаел как, а не заради
поверието. Когато в края на дните си повярвал на жреците, станал суеверен и
изпълнил двореца си с гадатели, дошли залезът и смъртта.
Така че
който иска да влезе по правилния начин в историята, трябва доста да е чел и
тренирал ума и тялото си. За да знае какво говори и върши. Защото целият му
народ ще страда, ако стъпи на мина. Не само да се отърква у големите играчи.
Голям играч се става с можене, а не с желание да ни харесват и благи
врачувания. Ние простосмъртните не сме сигурни, че няма да се изложим и затова
гледаме да не излизаме неподготвени на сцената и си вършим скромната работа.
22
ноември 2019 г.
Знанието
без мисленето е безполезно. Убеждавам се, че ако си позволим да не мислим дори
за миг, можем да кажем или напишем някаква глупост дори за неща, които знаем
много добре. Следователно мисълта ни не бива да почива никога. Мисълта
компенсира дори незнанието за нещо. Но знанието не компенсира немисленето при
механичното писане и говорене. Често ми се е случвало мислейки да изкажа мисли,
които прочитам чак по-късно в книга, която не съм чел преди това. А в миг на
умора при почиваща мисъл може да изръся глупост за нещо, което уж вече
зная добре. Знанието не ми е помогнало да се усетя, защото е било неактивно.
Защо е всичко гореописано? Хрумна ми едно сравнение. Знанието е материал, тухли
или пъзел. А мисълта е светлина. Без светлина тухлите или пъзелът са ни напълно
безполезни. Не можем да изградим нищо с тухлите или да подредим пъзела
слепешката в мрака. А ако разполагаме със светлина, сами ще видим и подредим
дори и пъзели, които никога не сме виждали и не сме разучили. Мисълта без
знания също е нещо нежелателно. Но тя е като осветено празно пространство. Това
обаче е за предпочитане пред купчина тухли в мрак и без светлина.
01
октомври 2019 г.
Вярата
е нещо напълно лично. Тогава тя е истинска. Ако истината стане мода за да се
разпространява сред твърде много хора, се превръща в своята противоположност.
Обаче когато пропагандираш нещо с фанатизъм, мисионерски жар и менторски
самонадеян тон, непременно пораждаш отрицание и съпротива. Организираната
религия, и големите църкви, и сектите, са създали повече атеисти отколкото самовъзпитанието.
Всяко учение и вяра подлежи на извращение, щом излезе извън ума на индивида и
се превърне в масов култ. Едно е да си четеш някаква философия и сам изучаваш
едно учение, а друго е да ги превърнеш в посмешище, като се опитваш да ги
наложиш на всички останали хора.
18
април 2019 г.
Когато
бях не повече от три-четири годишен, изпитвах особен страх от петела в двора ни
на село. Защото един петел се беше хвърлял срещу мен. Когато пораснах малко, се
чудех как е могло да изпитвам страх от петли. Но тогава ме беше страх, когато
овчарят бай Вълко ми подвикваше да се пазя от овена. Като пораснах още малко,
не обръщах внимание на думите му и ми беше смешно. Но за какво ги разказвам
тези безсмислици? Защото сега ми хрумна аналогия. Нашите страхове са вътрешни
спънки да извършим големи и дръзки дела. Пречат ни и да преодолеем
привидностите на противопоставянето. Всеки страх показва, че още не сме го
надраснали духовно. Всеки път, растейки духовно, ние преодоляваме някой
вътрешен страх и се чудим как е могло да го изпитваме. Когато сме пораснали
достатъчно духовно и нравствено, ние вече нямаме вътрешни страхове, пречки и
бариери пред нас. Тогава сме изпълнени с увереност и решителност, пред които
думата „невъзможно“ ни се струва смешна. По-добре е да паднем в боя, вместо
нищо да не извършим от страх и предпазливост.
14 март
2018 г.
Истинската
добрина е неосъзната. Ако човек осъзнае добите си качества и прекомерно започне
да мисли за тях, неусетно започва да допуска грешки. Прекомерното осъзнаване и
самочувствие за добрите качества преминават в арогантност или духовна гордост.
Най-голямото зло не почива върху човешките недостатъци, а тъкмо върху добрите
му страни. Ако човек започне прекомерно да се гордее с тях и да ги изтъква. Една
от характерните черти на големите светии е страненето от всякаква духовна
гордост. Нужно е вътрешно съзнание за достойнство. Но често хората не правят
разлика върху съзнанието за достойнство и духовната гордост. Неслучайно заветът
на най-големия български светец, Св. Иван Рилски, започва с думите: „Аз,
смиреният и грешният Йоан, който не е сторил никакво добро на земята…” И тези
думи съвсем не са куртоазия на епохата. Човекът е бил искрен и съвсем
съзнателно не е желаел да допуска дори и прашинка гордост в съзнанието си,
самоосъзнавайки се като несъвършено създание. Всъщност човек може да е съвършен
и перфектен, но само когато заглуши гласа на егото си и действа като малка
частица от Всемира. А Той действа без да търси признание, а защото трябва и е
нужно за живота на Вселената. Човек заглушава гласа на егото си, на
честолюбието, тъкмо съзнавайки, че лесно може да кривне по грешни пътеки. А
най-лесно се криви в пътя, когато си прекалено сигурен и горд, че вървиш по
прав път. Тези ми размисли са перфектно синтезирани в Дао Дъ Дзин на старо-китайския
мъдрец Лао Дзъ. Поне за мен най-добрият превод на Дао Дъ Дзин на български е
направен от китаиста Крум Ацев. Сравнявал съм го с преводи на руски и
английски. И в този превод не случайно вторият стих от Дао Дъ Дзин гласи
следното: „Когато всички узнаят, че красотата е
красива, Това е грозно вече. Когато всички познаят доброто като
доброта, това не е добро…. Затова и мъдрият се осъществява
чрез неосъщественото, проповядва несловесното; действа заедно с безброя
неща, без да подменя тяхното начало; поражда но не
обсебва; въздейства, но не обвързва; постигайки, не остава при
постигнатото. И именно понеже не остава там, постигнатото винаги
остава.”
23
януари 2018 г.
Докато
пишем, се сблъскваме с два вида вътрешен глас: глас на душата или на
честолюбието. Когато слушаме душата, пишем прекрасни, дълбоко откровени и мъдри
текстове. Когато слушаме честолюбието обаче, може да се роди само някаква
надута позьорска глупост.
30
октомври 2017 г.
Сред
въплътените на земята не са много тези, които имат правото да поучават другите
от позицията на мъдреци, чийто живот е в порядък. Да си философ по призвание
значи да четеш, наблюдаваш и търсиш мъдростта, а отсявайки прочетеното и
видяното, размишлявайки да се самонаставляваш. Ако твоите самонаставления са
полезни и за другите, това е само бонус. Но по – важно е сам да успяваш да ги
следваш. Философските самонаставления са просто признак, че не си спяща, а
търсеща истината душа, но не и че си успял да обединиш думи и дела в единство.
Повярвайте ми, не е лесно да бъдеш съвършен. Но по-важно е да си буден и да
обичаш тези, които не чешат егото ти, а показват, че имаш още много път, докато
станеш наистина добър и мъдър. Тях егото ти ненавижда, но истинският ти Аз
обича. Слушай гласа на този Аз. Дори само ако се научиш да различаваш гласа на
този Аз, наричан от хората съвест, от гласа на егото си, значи си философ.
Единственото, в което имаме право да упрекваме другите, е че спят и дори не са
започнали да търсят. Но може би и това не е редно, защото величието на човека е
в свободната му воля. А отговорност за нея всеки си носи сам.
15 октомври 2017 г.
Да
говориш сред множество крясъци на разбирачи по всичко е безсмислено. Няма
смисъл да се надвикваш със самодостатъчни си. Когато дойде времето да говориш и
действаш, и най – важното, когато това е неотложно твое задължение, ще имаш
ясни знаци за това. Дългът никога не е просто приятно прекарване на времето, а
работа, за която други не искат да си цапат ръцете. Не се блъскай там, където
всички се тълпят. Само ще си губиш времето и хабиш нервите. По добре използвай
времето, за да се учиш и дерзаеш. Когато дойде моментът за цапане на ръцете, ще
си готов. И изненадан ще се огледаш и ще видиш, че няма навалица от блъскащи се
за тази работа. Това важи за всеки човек. Няма кой да заеме твоето място и
свърши твоя житейски дълг. На тази пътека си сам. От тази гледна точка фразата
„няма незаменими хора“ е измислена от глупаци. Всеки един човек внася особена
атмосфера там, където действа със сърце и душа. А когато той си отиде, другите
ще почувстват пустота и тъга.
12 януари 2017 г.
Държавите
и народите съществуват само заради културата, която ще създадат и оставят след
себе си. Ако не я създадат тази самобитна култура, ако не бъдат себе си, ще са
като лозата, която не дава плод и трябва да бъде отсечена и хвърлена в огъня.
Държавата е сравнима с растение. Корените, стъблото, клоните и листата, по
които текат жизнените сокове, както и цветовете напролет, представляват
икономиката, политиката и силовите структури, осигуряващи живота на държавата.
Нещата, които поддържат нейната независимост, свободната изява на този народ.
Плодовете, които трябва да се родят през лятото или есента, символизират
самобитната култура. Ако тези плодове не се появят или са малко, цялото
растение губи смисъл от съществуването си. Колкото грубо и цинично да звучи,
много поколения работят и наторяват земята, само за да може човечеството и
конкретният народ да дадат добър плод.
8 януари 2017 г.
Ние
трябва да си бъдем най-големи критици и да изискваме от себе си повече
отколкота другите искат от нас. Но и трябва да си даваме повече нови шансове и
поправителни отколкото другите ни дават. Естественото свойство на тялото е
инертността, а силата да се движим и преодоляваме тази инертност идва от Духа.
Точно заради това трябва да изискваме повече от себе си, преборвайки
инертността на тялото, но трябва да си отпускаме шансове за поправка на грешките, защото си ги даваме заради Духа. Поривът на Духа не бива да бъде възпиран да действа в нас.
Дори и след грешки, направени поради инертността на тялото, трябва да продължим
да опитваме . От тялото идва ленивото желание да поспрем уж за малко да си
почиваме, да се наслаждаваме на стари лаври докато „ръждясаме“, а от Духа идва
волята за действие и мъдростта да го извършим правилно. Но трябва да сме
бдителни, което означава до известна степен неуверени. Доста хора, когато са
станали прекомерно уверени, са започнали падението си. Прекомерната увереност и
невнимателност към детайлите, чувството, че сме безгрешни господари на
положението, довеждат до това, че започваме да грешим повече. Най-високите
върхове са илюзия. Винаги се оказва, че просто сме изкачили малко хълмче, над
което се издига нещо по-високо. Ние във възгордяването и безкритичността към
себе си сами раждаме в ума си този най-висок връх. Самозаблудата, че сме на
върха на света, е пагубна. След като изкачим Еверест, нямаме друг избор освен
или да започнем да слизаме, или да умрем от измръзване там горе. А какъв ще е
смисълът на живота ни от тук насетне, след като няма какво повече да изкачваме?
Слизането от върхове е по-лесно, но вече не виждаме нищо ново. Пълна скука!
Може би затова много алпинисти са загинали на слизане, когато вече борбеният
дух и надеждата да покорят върха са заменени от апатията на скучното слизане
надолу.
17 декември 2016 г.
Истинският сблъсък не е между религии, народи и
държави. Не е и между съсловия и класи. Това са привидности в различията и
преградите. Реалният сблъсък е между тези, склонни към разумност и добродетел и
онези, които тънат в порок, алчност и агресивност. С други думи – вечният
сблъсък между светлината и тъмнината, между добрите и злите.
8 декември 2016 г.
Животът на човека е непрекъсната борба със самия себе
си. Стремеж за преодоляване на слабостите и постигане на добродетелен живот.
Дори и недобронамерените не могат да ни навредят, ако сами не им предоставим
шанс като откриваме ахилесовата си пета. Много мъдро го е казал Сенека: „Живей
така, че да можеш да признаеш всичко дори на враговете си.“
17 ноември 2016 г.
Човек е
отговорен сам за делата и убежденията си. Затова утвърждаването на личната вяра
е напълно самостоятелен и осъзнат акт. По Стария завет вярата се проповядва от
пророци, но Новият завет остави отговорността за душата на самия индивид.
Новият принцип е да не правиш на другите това, което не искаш да правят на теб.
Включително да не им натрапваш спасението, ако желаят да вървят по пътя на
гибелта си. Не можеш да воюваш с атеизма и да налагаш убеждения. В правото си,
ако се бориш срещу това той да се опитва да налага себе си на
вярващите. Тогава дори си длъжен да се бориш. Можеш още единствено да споделиш
собствените си търсения и терзания по пътя като подарък. Насилието във вярата
винаги води до пълно опорочаване на вярата и навлизането в нея на лицемерието.
В някои религии са се влели най-големите им предишни противници, без да
променят нищо в себе си. Като вълци в овчи кожи. И до днес сърбаме попарата,
която са надробили онези, които са приложили налагането на вярата насила. От
каквито и мотиви да са се водили. Спасението на душата идва чрез доброволно
осъзнаване и поемане по пътя със собствени крака, а не чрез носене по течението
на наложените догми на традицията и религиозното възпитание.
17 ноември 2016 г.
Думите са
само дрехи на душата. Глупаво е да съдим за човека по приказките му и случайните
погрешни негови съждения, липсата му на красноречие или случайно невнимателно
изтървани фрази, защото тези неща се влияят от моментни състояния. Както
човекът е богат или беден в даден момент, поради което носи красиви или
раздърпани и скъсани дрехи, така и човекът е или и в контакт с Източника на
всичко, поради което ви изглежда мъдър, или не е в кондиция и допуска грешки.
Обратното също е възможно – да си външно начетен и красноречив, а с
беден вътрешен живот. Поради това само Бог и истинските ни приятели ни
разбират, защото съдят за нас не по носените в момента дрехи, а по трайното ни
вътрешно съдържание и стремеж към порочност или добродетелност. Другите хора не
съдят със сърцата си, а чрез дочутите случайни реплики. Тъй като хората нямат
навика да разговарят с недолюбвани хора, такива недоразумения водят до трайни
антипатии. А човекът е много по сложно същество, способно на сила и слабост. За
него можеш да съдиш само чрез трайните контакти и разговори. Тогава ще разбереш
дали вътрешният му живот го води към порок или добродетел.
17 ноември 2016 г.
За да бъдеш в мир със себе си в края на живота си, за
да се отправиш спокойно за среща със Създателя си, трябва да почувстваш удовлетворение
от свършеното и постигнатото. Най-съвършеният живот е пълна реализация на
индивидуалните заложби. Но в крайна сметка е важно към какво ще са насочени те.
Колкото повече разширяваме съзнанието си, толкова повече разширяваме и сферата
на нещата, които носят удовлетворение извън потребностите на нашата личност и
най-близкото ни обкръжение.
15 ноември 2016 г.
Сърцето, интуицията, това са най-добрите ориентири за
познаване на хората и усещане на истинската същност на събитията. Всички имат
възможност да ги използват. Но днес повече ги използват децата. Някои си мислят
че постъпват умно като се доверяват само на сетивата и съжденията си по
идеологически опорни точки. А други само на сетивата и телесните си нужди,
тънейки в невежество. Затова или вечно са скептични към всичко, или доверчиви и
склонни да бъдат манипулирани. Днес зомбирането на хората става чрез
запечатване на техните сърца и заглушаване гласа на интуицията и на съвестта.
14 ноември 2016 г.
Големите, истинските герои в литературата и живота са
тези, които променят предварителните замисли на авторите си и следват своя
логика на развитие.
28 октомври 2016 г.
Достойният ум уважава умовете на авторитетните свои
съвременници и предшественици. Но никога не си изгражда кумири. Той влиза в
спор дори и с авторитетни умове. Но никога не ги обижда. Да спориш не е еднакво
с това да хулиш. Обаче често двете понятия се бъркат, особено от живите
авторитети. Поради което се засягат и търсят сметка от провинилия се неутвърден
в обществото ум. Именно затова за който и да е неутвърден ум е крайно опасно да
влиза в дискусия с живи авторитетни умове, които имат по-голяма тежест в
обществената йерархия от неговата собствена. Дори и за конкретния въпрос той да
е напълно прав.
18 октомври 2016 г.
Хората се
делят на три основни типа – идеалисти, честолюбци и користолюбци. И трите
степени на съзнание могат да съществуват не само в чисто, но и в смесено
състояние. Но само честолюбието може да присъства и при останалите два типа.
Идеализмът и користта могат да се смесват само с честолюбието. Идеализмът и
користта нямат допирни точки. Само чистият идеалист гори в работата за
общественото благо, възприемайки го единствено като дълг или призвание. Във
всички случаи идеалистът знае към какво се стреми и в какво дело да
гори, поради което няма допирна точка с посредствеността. Той си знае мястото.
Идеализмът няма допир и с леността, т.е инертността, защото идеализмът
побеждава и природната леност, побеждава инертността на тялото. Дори и
честолюбецът, ако в него има поне малко идеалистически уклони (този, който
действа не заради облаги, а от страст да прослави името си с добри и бляскави
дела), съзнава качествата си и се стреми към това, което заслужава и в което би
могъл да бъде от най-голяма полза. Сред такива хора също като при идеалистите
се срещат истински таланти и дори гении, но с тази разлика, че са изтъкани от
противоречия. Но поради семето на честолюбието с нарастване на успехите такъв
човек може да стане арогантен и да започне да прави грешки – ако е държавник
може да повлече държавата си към пропаст. В такива случаи честолюбивият
идеалист е по-добре да се оттегли докато е на върха, за да не падне от високо.
От друга страна в много от случаите на чисто честолюбие, и особено при
честолюбие, примесено с корист, амбицията е сляпа и свръх активна. Тя е доста
по- агресивна. Но не винаги нейните представители си знаят способностите и
мястото. При този типаж често се проявява войнстващата амбициозна
посредственост. Чистата корист обаче в доста случаи е свързана с инертност.
Защото и ленивият иска да притежава, за да се наслаждава на телесни
удоволствия, но не може и не знае как да ги постигне – иска да го получи
наготово. В този случай имаме налице безидейна и бездейна посредственост.
11 октомври 2016 г.
Авторът
на „Бай Ганьо” е велик художник на словото. Доказал го е в други творби,
особено в пътеписите си. Но „Бай Ганьо” е портретът, който не е трябвало да
бъде рисуван. Понякога великите творци обезсмъртяват нещо, което трябва да се
умъртви. „Бай Ганьо” придобива силата да излиза от рамката си и да започва
отново и отново да живее сред нас. Вече някак не можем да се отървем от него.
Това ми напомня на повестта на Гогол „Портрет”. В нея лихваринът, който поръчва
портрета си малко преди да умре, след смъртта си сякаш продължава да живее и
да „кредитира” всеки нов собственик на този портрет, поставил го на стената в
къщата си, и то по такъв начин, че променя живота му – носи финансови облаги,
но всичко накрая завършва с нещастие. Сякаш им е купил душите и хората са
обсебени. В крайна сметка този портрет така и не може да бъде намерен и
унищожен. Лихваринът продължава да живее и злото му е неунищожимо. Така се
случва и с Бай Ганьо – той вече повече от век не иска да умира.
7 октомври 2016 г.
Истината
е мигновено и лично постижение. Ако я споделим с други, я прославяме, но
поставяме себе си и тази Истина на огромно изпитание. Истината има способността
да се разсейва в големите обществени групи, отслабена и замърсена от егото на
всеки един научил за нея. Всяка една група, която си мисли, че познава Истината,
започва да воюва в нейна защита. Воюването е желание за налагане на егото.
Воюването е опит да се постигне Истината тук на земята, сега и завинаги. Но
Истината е сливане и единение, а не противопоставяне и воюване. Истината
не воюва и няма нужда от защита. Тя се доказва в делата, а не с красноречие или
воюване. Величието на най-великия от проявилите се проповедници на Истината е в
това, че възпря ръката на този, който извади нож, за да го защити и се подложи
на мъчения от противниците си. Че не се поддаде на изкушенията на княза на този
свят, който му предлагаше царство, тук и сега на земята. Но когато някои други
проповедници на Истината са били нападани от профаните и невярващите, те са
били принудени да се защитят. От момента, в който Истината е трябвало да бъде
защитавана, тя, загубила своята чистота, вече е преставала да бъде Истина и се
е превръщала в полуистина, в идеология. Защото във войната ожесточението и
желание за налагане на егото нарастват. В две враждуващи помежду си идеологии
има както зрънце истина, така и доста лъжа. Поради това всяка една идеология
може както да бъде защитена, така и да бъде оборена с похватите на
красноречието. Красноречието не е нищо друго, освен да прокламираш своето
зрънце истина, прикривайки умело лъжата на идеологията си. А същевременно да
изтъкваш лъжата в идеологията на опонентите и премълчаваш тяхната истина. Но
красноречието върши работа само тогава, когато защитаваш идеология, в която все
пак има поне зрънце истина. Когато една идеология се замърси и обезсили дотолкова,
че в нея изчезне и зрънцето истина, когато има прекомерно много факти, които
доказват, че нещо си е чиста лъжа, красноречието не може да се справи. Тогава
на помощ идва откровената тирания.
18 септември 2016 г.
Какво е
приятелството? Почивка от уморяващата ни компания на безразлични или
недобронамерени към нас хора. Истинските си приятели трябва да избираме сред
хората, които имат избирателна памет, като помнят добрите ни постъпки и
изказвания и забравят бързо грешките ни. Приятелите те зареждат и дават нови
идеи в разговорите, а не ти хабят енергията и губят времето с безсмислено
бърборене. Сред такива хора ние се чувстваме спокойни като сред събратя, а не
като пред комисия от изпитващи ни. В разговор с приятели ти казваш
своите идеи, както и те техните, свободно – сърце до сърце. Дори можеш да си
позволиш да не бъдеш в кондиция и да сгрешиш неволно, защото знаеш, че те
познават и това няма да повлияе на оценката им. Приятелят скрива пред хорските
очи в мрак тайната, която сме му поверили. Той забравя дори и моментните ни
прояви на слабост, пред него можеш да се отпуснеш и да не бъдеш нащрек
непрекъснато. Не ти се налага да обмисляш всяка дума, за да не излезе от устата
ти някаква нелепица пред случайни и строги съдници. Приятелят е съдник, който
ти показва грешката и мигом я забравя. Напротив, недобронамерените и случайни
съдници раздухват зад гърба ни всяка наша слабост. Дори дребна като прашинка,
тя става в техните очи голяма като слон, а в задкулисни приказки не я прощават
и натякват цял живот. Пред такива хора е добре да обмисляме всяка своя дума,
престоят ни в тяхната компания е уморително занимание. В очите на обществото
трябва да сме перфекти и да се явяваме там научени и репетирали думите и
държанието си. Там ние сме като на сцена пред погледа на непознати зрители.
Сред приятелите не е така. Пред тях можем да свалим актьорските костюми и да
бъдем в човешкото си лице – човекът сам по себе си не е вечно силен, а е крехко
създание, което трябва да си поставя бодли, за да не го стъпчат. Но когато пред
нас застанат други като нас, които са искрени, дискретни и добронамерени,
тогава можем да свалим бодлите. Затова нашето истинско удоволствие от живота е
разговор с истински приятели и четенето на книги. За приятелите вече казах
защо. А книгите са мълчаливи събеседници и учители, с които можеш да разговаряш
също като с приятелите, без да се притесняваш неволно да не изпуснеш пред тях
някаква необмислена дума.
19 юли 2016 г.
Събитията
напоследък ми дават повод да изразя съмнение относно широката приложимост на
демокрацията и гражданското общество. Тези неща имат приложение там, където
обществата по исторически път са достигнали до утвърждаване на тези идеи като
вродено съзнание на мнозинството от населението. Демокрацията и гражданското
общество изискват мнозинството от населението да се е извисило дотолкова, че
доброволно да спазва законите и някои ограничения на личното его заради правата
на околните. Постепенно хората дотолкова не могат да бъдат други и
живеят според утвърдени правила за взаимно зачитане на другите, че законите и
ограниченията се превръщат просто в декор. В общества, в които мнозинството от
народа живее според консервативни старозаветни правила „зъб за зъб, око за
око”, където мнозинството трябва насила да спазва закони и ограничения, защото
е неспособно да го прави чрез вродена доброволност, рано или късно се достига
до извращения. В такива общества самата демокрация довежда до утвърждаването на
диктатори. На бъдещия диктатор просто му трябва да спечели изборите с 52 %
срещу 48 % например. Може почти половината от населението да е интелигентно и да
не е склонно към манипулиране, но ако нещата се оставят да се носят по
течението, винаги неразумните са повече от разумните. С течение на времето в
такова общество неразумните се увеличават и започват да печелят избори. Това е
демокрацията – тя не отчита нивото на разширяване на съзнанието, а отчита
мнозинство от гласове. На диктатора не му трябват повече от 52 %, но щом се
утвърди, ще започне да получава и 99 %. Често диктаторите, дошли на власт след
преврат, си отиват доброволно, след като сами са предизвикали нормални избори
или референдум, докато диктатори, утвърдили се според правилата на
демокрацията, си отиват след война и пълна разруха за страната им. Поради това
в повечето неразвити общества е нужна над-парламентарна власт от предварително
образовани при строги правила личности – Държавен съвет или нещо подобно, което
да гарантира спазване на една стабилна национална доктрина, като контролира
приложението и от избираемите правителства, за да се предпазят държавите от
често люшкане насам натам поради променчивостта на „народната воля“. В такива
общества държавният глава при всички случаи трябва да е надпартиен и независим
от настроенията на масите.
17 юли 2016 г.
Човек е силен само на полето на нравствения и житейски
опит, знанията и идеите, които е преработил като свое лично верую. Ако излезе
от този кръг и се поддаде на каквато и да е външна и неизпитана от разума му
информация, се превръща в слабо същество, полюшвано от течението насам и натам.
4 юли 2016 г.
Единственият
начин да постигнем вътрешен мир е да правим само това, което в момента е наше
морално задължение и да не се вълнуваме чак толкова от това, което не е в наши
ръце. Също така трябва да желаем и посягаме само към това, което в момента се е
показало на хоризонта като перспектива, работейки тихо за материализацията му.
Огънят на желанието е като лош сън, в който човек се мята в несвяст. Затова
който дерзае и просто изпълнява дълга си, ще бъде много по-полезен за общността си, отколкото от този, който се вълнува от глупостите на
днешния ден и ги коментира с останалите. Безсилието ражда гняв, а гневът
погрешни действия. Все повече осъзнавам, че социалните мрежи работят за това
хората да живеят живота си като лош сън, мятайки се безпомощно в безсилието си
да се събудят и след това да започнат да сънуват нещо по-добро. Те работят за
лишаването на човека от вътрешен мир, което от своя страна превръща всички в
стадо. Спокойствието прави човека опасен, а точно от спокойствие искат да лишат
съвременния човек, карайки го да вярва в какви ли не теории на конспирацията.
По подобен начин и дяволът би изръсил върху зърната купчина плява, за да не
можеш да отсееш истината от лъжата. Всевъзможните теории и вярата в тях са
превърнали доста хора в песимисти и мизантропи, които мразят всеки и всичко,
което не зависи от тях. А според мен омраза се изпитва към това, което те кара
да се чувстваш безсилен. С омраза и песимизъм обаче не можете да промените
света. Съветвам и така нар. си „приятели“ във Фейсбук да не харесват и
коментират нищо, което внушава безсилие. От това няма никаква полза. Повярвайте
ми! Така ставате още по-лесна жертва на манипулации. Но поне не помагайте тези
неща да достигат и до други. Просто изчакайте и спокойно отсейте просото от
плявата (може и човек късно да достигне до подобно осъзнаване, но по-добре
късно, отколкото никога). Спокойният човек е половин победител. Днес повечето
са победени роби, защото вече са им внушили злобно безсилие.
Пиша това не за да внушавам бездействие и безстрастност. Точно напротив. И аз
съм човек, който силно люби и мрази. Но имам собствено виждане кое е важно и
кое е просто камъче по пътя, което е влязло в обувката, като ни дразни излишно.
Махнете го и след това асфалтирайте целия път, вместо да махате всяко камъче
поотделно и да обсъждате колко ви боли от него.
19 юни 2016 г.
Най-голямата
трагедия на почти всички хора се състои в това, че малцина намират истинското
си призвание. И вината за това не е в никой друг, а в самите нас. Ние, водени
от честолюбие, мода и лъжливо желание за външен престиж, се блъскаме като нощни
пеперуди около пламъка на земните страсти и суета, докато накрая паднем мъртви,
изгорени от него. Искаме непременно да приличаме на другите и да получим техния
престиж. Затова всички се конкурираме в някоя модерна област, грозно блъскайки се с лакти. Чувствата, най-вече лъжливото честолюбие, ни
отклоняват по различни малки странични пътечки, докато отказваме да вървим по
широкия коловоз, предопределен само за нас. А по тези пътечки вече гъмжи от народ
и всички припряно се блъскаме, без да получим никакво удовлетворение от
пътуването. Мислим си, че вината е на другите, които ни застават на пътя. Не –
вината е в нас, защото не сме тръгнали по своя път. Трябва да го направим, дори
и този път към момента да не е осветен от фойерверки и озвучен от
ръкоплясканията на околните. Късно достигаме до тази истина, но по-добре късно,
отколкото никога. Всички трябва да достигнем до едно и също вечно пристанище.
Но Управителят на това пристанище ще ни приеме с отворени обятия тогава, когато
сме изпитали удовлетворението от изпълнения дълг. А това удовлетворение идва
тогава, когато сме били сами себе си, вървейки по своя, а не по нечий чужд
друм.
17 юни 2016 г.
Човек има
в сърцето си една установена философия, която не се учи, а е резултата на много
дълъг житейски опит. По-дълъг, отколкото повечето си мислят. Дори и да изчетеш
цялата философия и мъдрост, написана от човешка ръка, ако тя не стане част от
теб и от твоите действия, значи нищо и не си научил. Единствената истинска
библиотека е тази, която се намира в нашите сърца. С нея можем да си правим
справки дори и в най-напрегнати и опасни моменти от живота си, докато
наизустените знания изчезват и не ти вършат никаква работа тогава.
Паметта е жалка и смешна слугиня в сравнение с този вечен източник, който ни е
на разположение винаги и по всяко време. Новото прочетено знание се добавя към
старото и става част от теб само дотолкова, доколкото съответства на останалите
томове от вечната ти библиотека. В противен случай съвсем скоро може и да не
остане много от него в съзнанието ти, което изхвърля всичко, противоречащо на
вечната ти вътрешна етика. Ако вечната библиотека в теб съдържа малко томове,
животът ти няма да бъде достатъчен, за да попълниш недостига. Четенето в
повечето случаи е по-скоро припомняне, отколкото научаване на нещо ново. Затова
и най-добрите книги, изпълващи те с възторг, са тези, които ти казват това,
което сам би написал, ако можеше да го направиш. Точно такива автори ние сме
склонни да смятаме за свои събратя по дух. Защото написаното от тях съответства
на книгите от вечната библиотека в душите ни и затова имаме странното усещане,
че това вече сме го чели или мислили.
5 май 2016 г.
Злото има
една особено опасна черта. Почти винаги ти нашепва на ухото, че това, което ти
казва, е от особено важно значение. Но ако чувстваш раздразнение, напрежение
или недоброжелателност към нещо и някои, значи по-добре изрежи това нещо като
язва от себе си. Злото работи и чрез нежеланието за разрешаване на трудностите,
а те подтиква да ги игнорираш и заобикаляш по лесния начин. Срещаш някаква
преграда – нещо чуждо, далечно и неразбираемо, и злото ти казва, че е по-лесно
да го подозираш и недолюбваш като нещо враждебно, вместо да го
изучиш и опознаеш. По лесно е да строшиш преградата, вместо да я прескочиш.
Злото работи и чрез създаване на убеждение за особената значимост и
безпогрешност на индивид или колектив. Затова е по-добре непрекъснато да
изпитваш чрез сърцето си това, което мислиш и казваш, и да спреш пред
пропастта, когато започнеш да мислиш, че не си способен и на погрешни съждения
и постъпки. Едва ли има жив човек, който да е постоянен в познанието на
истината. Познанието на истината е най-висш божествен дар, който губиш веднага,
щом загубиш смирението си. Прав е онзи, който е казал, че за Възкресението в
Бога трябва да премахнеш дори и прашинката гордост в сърцето си. Заради това
трябва да започнем да се плашим, защото в днешния ден е твърде модерно да се държиш
така, сякаш истината е само на твоя страна. Но подобно поведение е толкова
заразно! Уви, не е възможно да се изолираш и да живееш само с волята си да
постъпваш правилно. Най-голямото съвършенство се изразява в това да заглушиш
крясъците на суетата в сърцето си, без да живееш като отшелник, а като си сред
множеството.
21.12.2015 г.
Най-характерното
за егото е пълната му убеденост в правотата си. То винаги се оправдава пред
думите, които са изпълнени към него с укор. Затова и трябва да избягваме да се
оправдаваме за каквото и да е, защото чрез оправданията говори гласът на
гузното его. Истината няма нужда от защита. Единственият правилен подход е да
постъпваме според съветите, от които егото го боли истински. Тази болка е
горчивото лекарство, което, ако изтърпим, сме поели по правилния път. Затова аз
възприемам за добронамерени онези, които уязвяват егото ми, когато
има защо, а за ласкатели онези, които му угаждат. А онези, които майсторски
уязвяват егото ми чрез думи, които уж не са лично за него, приемам за приятели.
Разбира се, егото вечно си остава да вие гладно в ъгъла на стаята ми, но
напълно съзнавам, че едва ли има жив човек (в противен случай ще е нещо повече
от човек), който да не храни подобно „животинче“ до смъртта си. То ни е нужно
единствено за биологическото оцеляване, но не бива да го угояваме твърде много,
а да го държим на постоянна диета, почти до ръба на гладната смърт.
11.11.2015 г.
Човекът
трябва винаги да притежава едно чувство за самоирония, особено когато обръща
погледа си към минали събития в момент на благополучие. Това ще му помага да не
се взема прекалено на сериозно, без да губи вътрешното си достойнство и
самочувствие. Защото всеки прави грешки. Но малцина са склонни да признаят
публично несъвършенството си, приписвайки успехите само на себе си, а грешките
на случайността или на другите. Сред успелите хора преобладават притежаващите
самоирония, но обществото е наложило погрешния модел да представяме себе си
винаги в положителна светлина. По-добре е да не се представяме толкова съвършени,
защото малцина притежават достатъчно сили, че винаги да изглеждат герои в очите
на останалите. Който се представя за съвършен, без да е действително такъв,
няма да получи никакво разбиране от обществото още при първата си неудача. Ако
си проявявал самоирония в моменти на успех, даваш възможност на обществото да
прояви разбиране. Така си спестяваш и свръхчовешки усилия да се представяш за
божество. Нека си признаваме, че човекът е една смес от една страна от телесно
и инертно, които са животински, а от друга страна от мъдрост и творчески
способности, които са божествени. Тази смес е същността на човека, която го
отличава както от животните, така и от божествата. Неудачите идват понякога,
именно защото не сме изцяло в духа. Затова според една от най-мъдрите книги на
древната китайска философия – „И Дзин” или „Книга на промените” в единадесетата
хексаграма, чието значение по принцип е «разцвет», «мир» на третата позиция е
записано: …Няма равнина, която да не е последвана от стръмнина. Няма отиване,
което да не е последвано от завръщане. Който постоянства в опасността, е без
вина. Не се оплаквай от тази истина; радвай се на късмета, докато е още с теб».
31 януари 2015 г.
Съществуват две свидетелства за това, че нещо, което
си написал или казал, не става за нищо: или ако всички са против него и не го
одобряват, или ако всички ръкопляскат, харесват го и те хвалят. Позитивната и
оригинална мисъл винаги намира поне няколко почитатели и никога не остава
напълно неоценена, дори и сред тълпа хулители. Но от друга страна е нужно и да
има и отрицатели. Никога една голяма идея не се е утвърждавала, без да срещне
по пътя си врагове и хулители. Компромисите с общественото мнение и вкус, както
и плъзгането по пътеката на най-малкото съпротивление не са довели никого до нещо
голямо и значително. Новото и прогресивното никога не са били оставени от
старото и ретроградното да тържествуват без борба. Нямаш ли врагове и хулители,
значи посредствеността те е приспала в лоното на удобния живот.
13 януари 2015
Не обвинявайте никое писано или изречено Свещено Слово
като проводник на добро или зло. Не съдете за Словото по постъпките на онези,
които го следват. Словото е като огледало и в него се отразява душата на
човека. В едно и също Слово добрият по сърце човек ще види свидетелство и
призив за милосърдие и прошка, а лошият човек ще види оправдание и поощрение на
страстта му към насилието и утвърждаване на егото си. Праведният човек ще бъде
сляп за злото, дори и с него да са изпълнени всички страници, а злият човек ще
бъде сляп за доброто, дори и страниците на книгата, която чете, да са самият
извор и огледало на доброто. Добродетелният човек открива доброто във всичко
съществуващо, дори и то да е само прашинка и петънце, а лошият по същия начин
ще съзре само черното петънце на злото дори и сред яркото сияние на доброто.
27 юли 2014 г.
Големите
личности от историята малко или много са били запазили детското в себе си.
Докато „порасналите“ хора са „сериозни“ и не предприемат нищо, надхвърлящо
стандартната човешка логика, някои личности са мечтатели, в чийто речник думата
„невъзможно“ не присъства. Те не казват никога „това е невъзможно“, независимо
дали става дума за задаваща се опасност или за възможен успех. Те следват
мечтите си, независимо дали са реалистични за мнозинството или не. Те се
предпазват и от връхлитащата опасност още преди да е дошла. Защото като децата
разчитат и на интуицията, а не само на сетивата и ума си.
26 октомври 2013 г.
Ако робуваш на идеология, било националистическа,
либерална или нихилистична, то ти губиш способността си да търсиш истината и да
бъдеш гъвкав в поведението си. Тогава ставаш уязвим за онези, които искат да
използват твоите слабости или добродушие в ущърб на интересите на общността,
която би трябвало да защитаваш. Докато не вредим на останалите представители на
човечеството, сме длъжни да отдадем цялата си енергия за доброто на общността,
към която принадлежим. Останалото е някакво извращение. В това отношение
следвам изцяло мисълта на един от учителите си по добродетели от младежките ми
години: „Така че според човешката природа ако желаеш величието на страната си
значи вършиш зло на съседите си. Онзи, който смята, че страната му не бива да
бъде нито по-голяма, нито по-малка, може да бъде гражданин на света.“
Призовавам този урок да научат и нашите съседи. В противен случай правдата ще
бъде на наша страна, а ако бъдем достатъчно гъвкави, и силата също.
30 септември 2013 г.
Изключително опасно е, възхищавайки се от големите исторически личности, да им
подражаваме сляпо. Тези от тях, които са изпълнени от съвършенство и са
показали наяве своята пълна разумност, са невъзможни за подражание от който и
да е човек. Нито един обикновен българин не може да подражава на Левски. Той не
би имал сили за това и би било глупаво да опитва. Единствено е добре да следва,
доколкото е… по силите му, съветите му да се отдаваме на общото дело,
потушавайки личните амбиции и вражди. Виждате колко е непосилно за много хора
това, макар и на пръв поглед да е лесно.
Но дори и другите исторически личности са човеци, притежаващи душевни качества,
които не се възпитават, а човек се ражда с тях. Тези качества на душата от
момента на раждането на човека или ще бъдат доразвити, или ще започнат да
деградират, поради неспособността му да устоява на предизвикателствата на
заобикалящия го свят. Следователно всяка историческа личност е преживяла
превратни мигове на изкушения и изпитания, които са преодолени успешно само
чрез вътрешни борби срещу тъмнината. Тези неща обаче рядко се описват в
официалните биографии, а може би и никога, освен ако историческата личност не е
проявила откровеност да ги признае в свои мемоари. Мемоарите обаче са несигурен
източник. По сигурни са писмата, писани в момент на откровение. Те са
изключително голяма рядкост. В повечето случаи хората дори и в разговор просто
искат да убедят събеседника си в нещо конкретно, т.е извършват вид манипулация
на човека срещу себе си и не споделят абсолютно нищо за душевните си борби.
Всичко това ни навежда на мисълта, че човек и да иска, не може да подражава.
Той единствено може да изживее драмата на собствената си душевност. Никой друг
не може да извърви този му път. Всеки е сам по пътя на душата си и от него
самия зависи дали ще завърши това пътуване успешно за нея самата или ще кривне
встрани по леките, но криви пътеки.
29 септември
2013 г.
Повечето
хора вършат някаква обществена работа така, сякаш ще живеят вечно. Но
истинският смисъл на нещата не са в нашето непременно присъствие в тях. Силата
на човека не се състои в това да блести дотолкова, че другите да не могат без
него. Той винаги трябва да организира нещата си така, че ако утре го няма,
другите хора да доведат делото до успешен край и нищо да не може да го провали.
Времето ни на земята е кратко. Истинското ни
безпокойство трябва да възниква тогава, когато сме с вързани ръце и не можем да
направим нищо за обществото. Тогава трябва да направим всичко възможно, за да
се измъкнем от това положение. Да предпочетем да изгорим веднага, отколкото да
изтлеем бавно, но безполезно. Но ако съдбата ни предостави възможност да действаме,
никога не трябва да се безпокоим дали ще можем да берем от плодовете на
усилията си. Тогава ние сме най-големите щастливци на света. В такъв случай
трябва единствената ни грижа да се състои в следното: да направим колкото се
може повече хора съпричастни на това щастие да действаме, за да могат те да го
запазят за себе си и когато нас ни няма.
21 септември 213 г.
По-добре е да изгориш бързо, като метеор в небето, отколкото да изтлееш бавно,
като въгленче, заровено в пепелта.
25 юни 2013 г.
Ако някога и някъде бъде изградено хармонично
общество, то непременно ще бъде съвършено отражение на устройството във
Вселената. Във Вселената всичко заема кълбовидна форма – т.е съществува център
на притегляне, около който всичко обикаля по силата на неотменими закони. Следователно
в съвършеното обществото би трябвало отделните членове, разположени в центъра
да са по-съвършени и добри от тези, разположени в периферията. В противен
случай не биха имали силата да привличат доброволно останалите човеци в
общност, наречена общество.
Там, където у членовете на периферията съществува непреодолима неприязън към
центъра, сме свидетели на общество в състояние на разпад. Това се получава
винаги, когато сред членовете на центъра присъстват дори и минимален брой
егоисти, за които останалите не представляват нищо.
Мястото на егоистите, мислещи единствено за собствения си джоб, е в областите
от периферията на обществото. Те не бива дори и да си помислят да заемат място
в центъра, за да не се разпадне обществото. В света днес съвършено общество
няма, но все пак обществата се различават по степента в която егоисти са
проникнали в центъра. В едни общества това се е случило в минимална степен и
хората там живеят сравнително добре, а в други центърът се състои от тирани или
корумпирани печалбари, поради което „общностите“ са на ръба на разпада. За
съжаление нашето общество засега спада към тези, в които егоистите от центъра
са корумпирани печалбари в преобладаващо мнозинство. Протестите срещу това
положение имат смисъл, ако тези, които му се противопоставят и претендират да
се разположат в центъра на обществото, не са обладани единствено от мисъл за
собствения джоб, а са оставили в сърцата си и място за другите.
14 юни 2013 г.
Истинският човек трябва да обича да чете, за да общува
с умовете от миналото и своето време. Но ако иска да бъде творец, това не му е
достатъчно. Книгите са като компас за ума. Те показват посоката, но пътят си
трябва да извървим сами. Ако следваме сляпо компаса в планинска пресечена
местност, ще видим целта на пътуването си пред нас, но изправени над отвесни
скали. За да достигнем до желаното място, трябва да свърнем встрани и потърсим
някоя криволичеща пътечка. Така е и с творчеството. Знанията са ориентир за ума
и сетивата ни в заобикалящия свят. Обаче за да сътворим нещо оригинално, трябва
да призовем интуицията си и божественото вдъхновение.
19 май 2013 г.
За истинския човек е радост да работи, пее и твори, за
да направи живота на себеподобните си по-добър. Следователно истинската цел на
училището е да възпита човеци. То има в по-голяма степен възпитателна отколкото
образователна цел. За елита на бъдещото общество то трябва да отсее онези,
които имат чиста душа. Знанието без чисти душевни нагласи е като красива дреха
върху мръсно тяло. Много е опасно знанието да попадне в ръцете на нечисти хора.
Те ще станах хитри, но не и разумни. Вместо да правят живота на човеците
по-добър, те единствено ще гледат да експлоатират способностите и труда им за
свои лични облаги.
13 май 2013 г.
Клетият български народ, клетата България! Ситуацията
днес напомня на на следната хипотетична случка: Собственик на болница пуснал
обява за назначение на опитен хирург. В уречения за интервюто ден пред кабинета
му се събрали няколко едри мъжаги, които се сбили и разкървавили носовете си в
спор кой да влезе пръв. Когато интервюто започнало, се оказало, че всъщност те
са касапи по квалификация. Горкият човек трябвало да избере един от тях и да го
назначи за извършител на спешна животоспасяваща операция. В този ден истинските
хирурзи или нямали пари за пътни, за да дойдат на интервюто за работа, или
сметнали, че тази служба не е за тях и практиката като общопрактикуващ лекар е
по-изгодна. Поради това си останали с кисненето в кафенетата и псуването по
некадърния касапин, чиято работа станала причина за кончината на много от
техните роднини.
19 февруари 2013 г.
Не е нужно да съм Нострадамус, за да предположа какво
ще се случи от тук насетне, ако някой не промени нещо. Митинговата демокрация
може да роди единствено едно постоянно въртене в кръга на безвремието. През
1997 г. също мислехме, че „народът се е събудил“. Но надеждите на народа бяха
продадени за жълти стотинки от тези, които яхнаха протеста му.
Хора, анархията и емоциите не са алтернатива на
безотговорните властници. Някога и Френската революция започна със събарянето
на Бастилията. После дойдоха гилотината и падащите глави. След това дойдоха
Директорията и корумпираното и управление. Чак при силния лидер Наполеон нещата
си дойдоха донякъде на мястото. Държавите и хармонично развиващите се общества
имат нужда от силни и мъдри държавници. Дори и блясъкът на атинската демокрация
се дължеше най-вече на мъдростта на Перикъл, усвоена от неговия учител
Анаксагор.
Всичко във Вселената подсказва, че редът и хармонията
се крепят на строгата йерархия, а не на хаоса и разрушението. Не Слънцето се
върти около планетите, а те около него. Електроните се въртят около атомното
ядро от протони и неутрони, а не обратно. Така че, ако искат да имат развитие и
хармония, и народите трябва да поставят начело на държавите си мъдри
държавници. Друг избор те нямат. Трошащите всичко по пътя си тълпи водят до анархия,
а анархията води до загуба на държавност. Друг е въпросът, че народът ни няма
избор и избира вече години между няколко злини и не му се предлага нито едно
истинско добро.
За да разберете какво ще се случи на държавата и на
вас утре, първо помислете: съществува ли вече на политическия хоризонт личност,
която да заслужава доверието ви. Ако няма такава личност, няма и какво да
направите. Всичките ви протести ще отидат на вятъра и отново ще продадат
надеждите ви, както го направиха неколкократно от 1990 г. досега. Но не се и
отчайвайте, в живота винаги зимата свършва и идва пролетта. Ако е съдено, един
ден всички ще видим как идва пролетта също толкова неочаквано, както дойде и
този хаос. Но преди това се учете и ставайте по-добри и мъдри. Само това е пътят
към прогреса. Не се мразете и не си завиждайте. Само това е начинът един ден да
се намерят хора с нужните сили и разум, за да заживеем в спокойствие и ние –
изстрадалият български народ.
16 август 2012 г.
Отделният човек не е научил нищо от живота, ако не е
бил поставян от съдбата както в положението на господар, така и в положението
на слуга. Само така той може да се постави в положението на всеки друг и да го
разбере. Само такъв човек може да успее при всякакви житейски обстоятелства.
Така е и с народите – те не могат бъдат устойчиви и силни, ако са преживели
единствено триумфи и величие. Много народи, създатели на империи, са изчезнали
от лицето на земята, а някои други по-малки все още ги има. Ако един народ сред
историческите си личности не може да посочи поне един трагичен, но величав
персонаж, той не е имал пълноценно историческо съществуване. Ако наред със
силни императори и крале народът не излъчи поне един мъченик, изгорен на клада
или убит мъченически заради свободата на родината си, той не може да оцени
истински стойността дори и на славните мигове. Времето главозамайва тези
народи, които слушат само фанфарите на славата и не са достигали до моменти,
когато съществуването на държавите им е било поставено на карта. Ако не бъдат
изпитани от съдбата чрез страдания, те неминуемо ще се изнежат и пропаднат.
Когато опасността от катастрофа е голяма, тогава се появяват мъчениците и
героите. Дори и французите тачат много трагичния, но величав образ на Жана Д`
Арк. Дори и те са били на път да изпият горчивата чаша на поражението, но след
оцеляването си станаха по-силни. А ние имаме цяла армия от мъченици за правдата
и свободата. Като се започне от богомилите и се стигне до Васил Левски. Малцина
като нас са оцелявали и след толкова векове забвение. Ние сме вкусвали както от
сладкия еликсир на могъществото при Симеон Велики, така и сме изпили до дъно
горчивата жлъчка на страданието. Богати сме на мъченици, следователно сме
заслужили и величие. Нищо не се случва случайно и трябва да вярваме, че
досегашните ни страдания и изпитания само ни подготвят за нещо по-добро. Те ни
смиряват, а само смиреният е достоен да понесе заслужения успех – без
високомерие и надценяване на силите си. Може би нашите днешни страдания и
изпитания са прекомерни. Дори е възможно и да ни довършат. Но ако все пак след
всичко това оцелеем и отново се изправим, опитът от тях ще е безценен.
24 юни 2012 г.
Нормалното историческо развитие свършва там, където
медиите започват да правят историята и да определят кой е популярен политик, учен,
писател и музикант. Преди време е било достатъчно човек да си върши работата
добре, за да бъде уважаван в обществото. Александър Велики, Цезар и Наполеон са
големи имена в историята, защото наистина са свършили добра работа на бойното
поле и в държавните дела. Бах, Моцарт и Бетовен са добри композитори,
независимо от това колко богати меценати са имали. А големите писатели са били
оценявани от читателите си, а не от литературните критици. Днес е уважаван и
смятан за добър държавник, учен, писател и музикант само този, който постоянно
ни се набива на очи по телевизията и вестниците. Който умее да говори „умно“ и
не заеква. А същевременно някога един заекващ и не говорещ добре човек беше
избран, за да изведе евреите от Египет. По-важно беше да говори и върши
правилните неща в решителния момент. Разбира се, той свърши по-добра работа от
бръщолевещите засукани думи и термини днешни политици. Поради това не бива да
се учудваме, че пред очите ни са все изкуствено създадени „звезди“, идоли и
т.н. Бих предпочел да ме управлява заекващ мъдрец и истински държавник пред
това да гледам в парламента речовитите хитреци и сметкаджии. Както е казал Лао
Дзъ: „Истинските думи не са красиви, красивите думи не са истински“.
12 май 2012 г.
Литературата и стойностната музика (да не се бърка с „модерната“ днес) са езици на сърцето и душата. Науката и символите са езици на ума. Който владее езика на сърцето, може да общува с другите души. Който владее езика на ума, може да общува с умовете на другите и да повлияе върху умовете на желаещите да го разберат. А който владее и двата езика, пребивава в Духа, поради което може да твори истински. Но тежко на този, който не владее нито един от тези езици – докато е жив, ще бъде роб на тялото си и неговите скотски потребности.
Коментари
Публикуване на коментар