Размисли като самонаставления

14 март 2018 г.
Истинската добрина е неосъзната. Ако човек осъзнае добите си качества и прекомерно започне да мисли за тях, неусетно започва да допуска грешки. Прекомерното осъзнаване и самочувствие за добрите качества преминават в арогантност или духовна гордост. Най-голямото зло не почива върху човешките недостатъци, а тъкмо върху добрите му страни. Ако човек започне прекомерно да се гордее с тях и да ги изтъква.
Една от характерните черти на големите светии е страненето от всякаква духовна гордост. Нужно е вътрешно съзнание за достойнство. Но често хората не правят разлика върху съзнанието за достойнство и духовната гордост. Неслучайно заветът на най-големия български светец, Св. Иван Рилски, започва с думите: „Аз, смиреният и грешният Иоан, който не е сторил никакво добро на земята...” И тези думи съвсем не са куртоазия на епохата. Човекът е бил искрен и съвсем съзнателно не е желаел да допуска дори и прашинка гордост в съзнанието си, самоосъзнавайки се като несъвършено създание.
Всъщност човек може да е съвършен и перфектен, но само когато заглуши гласа на егото си и действа като малка частица от Всемира. А Той действа без да търси признание, а защото трябва и е нужно за живота на Вселената. Човек заглушава гласа на егото си, на честолюбието, тъкмо съзнавайки, че лесно може да кривне по грешни пътеки. А най-лесно се криви в пътя, когато си прекалено сигурен и горд, че вървиш по прав път.
Тези ми размисли са перфектно синтезирани в Дао Дъ Дзин на старокитайския мъдрец Лао Дзъ. Поне за мен най-добрият превод на Дао Дъ Дзин на български е направен от китаиста Крум Ацев. Сравнявал съм го с преводи на руски и английски. И в този превод не случайно вторият стих от Дао Дъ Дзин гласи следното: 
„Когато всички узнаят, че красотата е красива,
 
Това е грозно вече.
Когато всички познаят доброто като доброта,
това не е добро....
Затова и мъдрият
 
се осъществява чрез неосъщественото,
проповядва несловесното;
действа заедно с безброя неща,
без да подменя тяхното начало;
поражда но не обсебва;
въздейства, но не обвързва;
постигайки, не остава при постигнатото.
И именно понеже не остава там,
постигнатото винаги остава.”

23 януари 2018 г.
Докато пишем, се сблъскваме с два вида вътрешен глас: глас на душата или на честолюбието. Когато слушаме душата, пишем прекрасни, дълбоко откровени и мъдри текстове. Когато слушаме честолюбието обаче, може да се роди само някаква надута позьорска глупост.

30 октомври 2017 г.
Сред въплътените на земята не са много тези, които имат правото да поучават другите от позицията на мъдреци, чийто живот е в порядък. Да си философ по призвание значи да четеш, наблюдаваш и търсиш мъдростта, а отсявайки прочетеното и видяното, размишлявайки да се самонаставляваш. Ако твоите самонаставления са полезни и за другите, това е само бонус. Но по – важно е сам да успяваш да ги следваш. Философските самонаставления са просто признак, че не си спяща, а търсеща истината душа, но не и че си успял да обединиш думи и дела в единство. Повярвайте ми, не е лесно да бъдеш съвършен. Но по-важно е да си буден и да обичаш тези, които не чешат егото ти, а показват, че имаш още много път, докато станеш наистина добър и мъдър. Тях егото ти ненавижда, но истинският ти Аз обича. Слушай гласа на този Аз. Дори само ако се научиш да различаваш гласа на този Аз, наричан от хората съвест, от гласа на егото си, значи си философ. Единственото, в което имаме право да упрекваме другите, е че спят и дори не са започнали да търсят. Но може би и това не е редно, защото величието на човека е в свободната му воля. А отговорност за нея всеки си носи сам.
                                       
15 октомври 2017 г.
Да говориш сред множество крясъци на разбирачи по всичко е безсмислено. Няма смисъл да се надвикваш със самодостатъчни си. Когато дойде времето да говориш и действаш, и най – важното, когато това е неотложно твое задължение, ще имаш ясни знаци за това. Дългът никога не е просто приятно прекарване на времето, а работа, за която други не искат да си цапат ръцете. Не се блъскай там, където всички се тълпят. Само ще си губиш времето и хабиш нервите. По добре използвай времето, за да се учиш и дерзаеш. Когато дойде моментът за цапане на ръцете, ще си готов. И изненадан ще се огледаш и ще видиш, че няма навалица от блъскащи се за тази работа. Това важи за всеки човек. Няма кой да заеме твоето място и свърши твоя житейски дълг. На тази пътека си сам. От тази гледна точка фразата „няма незаменими хора“ е измислена от глупаци. Всеки един човек внася особена атмосфера там, където действа със сърце и душа. А когато той си отиде, другите ще почувстват пустота и тъга.
                                   
12 януари 2017 г.
Държавите и народите съществуват само заради културата, която ще създадат и оставят след себе си. Ако не я създадат тази самобитна култура, ако не бъдат себе си, ще са като лозата, която не дава плод и трябва да бъде отсечена и хвърлена в огъня. Ако държавата е сравнима с растение, корените, стъблото, клоните и листата, по които текат жизнените сокове, и цветовете напролет, са икономиката и политиката, силовите структури, осигуряващи живота на държавата, свободата и независимостта й, свободната изява на този народ. Плодовете, които трябва да се родят през лятото или есента, символизират самобитната култура. Ако тези плодове не се появят или са малко, цялото растение губи смисъл от съществуването си. Колкото грубо и цинично да звучи, много поколения работят и наторяват земята, само за да може човечеството и конкретният народ да дадат добър плод.

8 януари 2017 г.
Ние трябва да си бъдем най-големи критици и да изискваме от себе си повече отколкота другите искат от нас. Но и трябва да си даваме повече нови шансове и поправителни отколкото другите ни дават. Естественото свойство на тялото е инертността, а силата да се движим и преодоляваме тази инертност идва от Духа. Точно заради това трябва да изискваме повече от себе си, преборвайки инертността на тялото, но трябва да си даваме шансове за поправка на грешките заради Духа. Поривът на Духа не бива да бъде възпиран да действа в нас. Дори и след грешки, направени поради инертността на тялото, трябва да продължим да опитваме . От тялото идва ленивото желание да поспрем уж за малко да си почиваме, да се наслаждаваме на стари лаври докато „ръждясаме“, а от Духа идва волята за действие и мъдростта да го извършим правилно. Но трябва да сме бдителни, което означава до известна степен неуверени. Доста хора, когато са станали прекомерно уверени, са започнали падението си. Прекомерната увереност и невнимателност към детайлите, чувството, че сме безгрешни господари на положението, довеждат до това, че започваме да грешим повече. Най-високите върхове са илюзия. Винаги се оказва, че просто сме изкачили малко хълмче, над което се издига нещо по-високо. Ние във възгордяването и некритичността към себе си сами раждаме в ума си този най-висок връх. Самозаблудата, че сме на върха на света, е пагубна. След като изкачим Еверест, нямаме друг избор освен или да започнем да слизаме, или да умрем от измръзване там горе. А какъв ще е смисълът на живота ни от тук насетне, след като няма какво повече да изкачваме? Слизането от върхове е по-лесно, но вече не виждаме нищо ново. Пълна скука! Може би затова много алпинисти са загинали на слизане, когато вече борбеният дух и надеждата да покорят върха са заменени от апатията на скучното слизане надолу.

17 декември 2016 г.
Истинският сблъсък не е между религии, народи и държави. Не е и между съсловия и класи. Това са привидности в различията и преградите. Реалният сблъсък е между тези, склонни към разумност и добродетел и онези, които тънат в порок, алчност и агресивност. С други думи – вечният сблъсък между светлината и тъмнината, между добрите и злите.
8 декември 2016 г.
Животът на човека е непрекъсната борба със самия себе си. Стремеж за преодоляване на слабостите и постигане на добродетелен живот. Дори и недобронамерените не могат да ни навредят, ако сами не им предоставим шанс като откриваме ахилесовата си пета. Много мъдро го е казал Сенека: „Живей така, че да можеш да признаеш всичко дори на враговете си.“

17 ноември 2016 г.
Човек е отговорен сам за делата и убежденията си. Затова утвърждаването на личната вяра е напълно самостоятелен и осъзнат акт. По Стария завет вярата се проповядва от пророци, но Новият завет остави отговорността за душата на самия индивид. Новият принцип е да не правиш на другите това, което не искаш да правят на теб. Включително да не им натрапваш спасението, ако желаят да вървят по пътя на гибелта си. Не можеш да воюваш с атеизма и да налагаш убеждения. В правото си, ако се бориш срещу това той да се опитва да налага себе си на вярващите. Тогава дори си длъжен да се бориш. Можеш още единствено да споделиш собствените си търсения и терзания по пътя като подарък. Насилието във вярата винаги води до пълно опорочаване на вярата и навлизането в нея на лицемерието. В някои религии са се вляли най големите им противници, без да променят нищо в себе си. Като вълци в овчи кожи. И до днес сърбаме попарата, която са надробили тези, приложили налагане на вярата. От каквито и мотиви да са се водили. Спасението на душата идва чрез доброволно осъзнаване и поемане по пътя със собствени крака, а не чрез носене по течението на наложените догми на традицията и религиозното възпитание.

17 ноември 2016 г.
Думите са само дрехи на душата. Глупаво е да съдим за човека по приказките му и случайните погрешни негови съждения, некрасноречие или случано невнимателно изтървани фрази, защото тези неща се влияят от моментни състояния. Както човекът е богат или беден в даден момент, поради което носи красиви или раздърпани и скъсани дрехи, така и човекът е или и в контакт с Източника на всичко, поради което ви изглежда мъдър, или не е в кондиция и допуска грешки. Обратното също е възможно – да си външно начетен и красноречив, а с беден вътрешен живот. Поради това само Бог и истинските ни приятели ни разбират, защото съдят за нас не по носените в момента дрехи, а по трайното ни вътрешно съдържание и стремеж към порочност или добродетелност. Другите хора не съдят със сърцата си, а чрез дочутите случайни реплики. Тъй като хората нямат навика да разговарят с недолюбвани хора, такива недоразумения водят до трайни антипатии. А човекът е много по сложно същество, способно на сила и слабост. За него можеш да съдиш само чрез трайните контакти и разговори. Тогава ще разбереш дали вътрешният му живот го води към порок или добродетел.

17 ноември 2016 г.
За да бъдеш в мир със себе си в края на живота си, за да се отправиш спокойно за среща със Създателя си, трябва да почувстваш удовлетворение от свършеното и постигнатото. Най-съвършеният живот е пълна реализация на индивидуалните заложби. Но в крайна сметка е важно към какво ще са насочени те. Колкото повече разширяваме съзнанието си, толкова повече разширяваме и сферата на нещата, които носят удовлетворение извън потребностите на нашата личност и най-близкото ни обкръжение.

15 ноември 2016 г.
Сърцето, интуицията, това са най-добрите ориентири за познаване на хората и усещане на истинската същност на събитията. Всички имат възможност да ги използват. Но днес повече ги използват децата. Някои си мислят че постъпват умно като се доверяват само на сетивата и съжденията си по идеологически опорни точки. А други само на сетивата и телесните си нужди, тънейки в невежество. Затова или вечно са скептични към всичко, или доверчиви и манипулируеми. Днес зомбирането на хората става чрез запечатване на техните сърца и заглушаване гласа на интуицията и на съвестта.

14 ноември 2016 г.
Големите, истинските герои в литературата и живота са тези, които променят предварителните замисли на авторите си и следват своя логика на развитие.

28 октомври 2016 г.
Достойният ум уважава умовете на авторитетните свои съвременници и предшественици. Но никога не си изгражда кумири. Той влиза в спор дори и с авторитетни умове. Но никога не ги обижда. Да спориш не е еднакво с това да хулиш. Обаче често двете понятия се бъркат, особено от живите авторитети. Поради което се засягат и търсят сметка от провинилия се неутвърден в обществото ум. Именно затова за който и да е неутвърден ум е крайно опасно да влиза в дискусия с живи авторитетни умове, които имат по-голяма тежест в обществената йерархия от неговата собствена. Дори и за конкретния въпрос той да е напълно прав.

18 октомври 2016 г.
Хората се делят на три основни типа – идеалисти, честолюбци и користолюбци. И трите степени на съзнание могат да съществуват не само в чисто, но и в смесено състояние. Но само честолюбието може да присъства и при останалите два типа. Идеализмът и користта могат да се смесват само с честолюбието. Идеализмът и користта нямат допирни точки. Само чистият идеалист гори в работата за общественото благо, възприемайки го единствено като дълг или призвание. Във всички случаи идеалистът знае към какво се стреми и в какво дело да гори, поради което няма допирна точка с посредствеността. Той си знае мястото. Идеализмът няма допир и с леността, т.е инертността, защото идеализмът побеждава и природната леност, побеждава инертността на тялото. Дори и честолюбецът, ако в него има поне малко идеалистически уклони (този, който действа не заради облаги, а от страст да прослави името си с добри и бляскави дела), съзнава качествата си и се стреми към това, което заслужава и в което би могъл да бъде от най-голяма полза. Сред такива хора също като при идеалистите се срещат истински таланти и дори гении, но с тази разлика, че са изтъкани от противоречия. Но поради семето на честолюбието с нарастване на успехите такъв човек може да стане арогантен и да започне да прави грешки – ако е държавник може да повлече държавата си към пропаст. В такива случаи честолюбивият идеалист е по-добре да се оттегли докато е на върха, за да не падне от високо. От друга страна в много от случаите на чисто честолюбие, и особено при честолюбие, примесено с корист, амбицията е сляпа и свръхактивна. Тя е доста по- агресивна. Но не винаги нейните представители си знаят способностите и мястото. При този типаж често се проявява войнстващата амбициозна посредственост. Чистата корист обаче в доста случаи е свързана с инертност. Защото и ленивият иска да притежава, за да се наслаждава на телесни удоволствия, но не може и не знае как да ги постигне – иска да го получи наготово. В този случай имаме налице безидейна и бездейна посредственост.

11 октомври 2016 г.
Авторът на „Бай Ганьо” е велик художник на словото. Доказал го е в други творби, особено в пътеписите си. Но „Бай Ганьо” е портретът, който не е трябвало да бъде рисуван. Понякога великите творци обезсмъртяват нещо, което трябва да се умъртви. „Бай Ганьо” придобива силата да излиза от рамката си и да започва отново и отново да живее сред нас. Вече някак не можем да се отървем от него. Това ми напомня на повестта на Гогол „Портрет”. В нея лихваринът, който поръчва портрета си малко преди да умре, след смъртта си сякаш продължава да живее и да „кредитира” всеки нов собственик на този портрет, поставил го на стената в къщата си, и то по такъв начин, че променя живота му – носи финансови облаги, но всичко накрая завършва с нещастие. Сякаш им е купил душите и хората са обсебени. В крайна сметка този портрет така и не може да бъде намерен и унищожен. Лихваринът продължава да живее и злото му е неунищожимо. Така се случва и с Бай Ганьо – той вече повече от век не иска да умира.

7 октомври 2016 г.
Истината е мигновенно и лично постижение. Ако я споделим с други, я прославяме, но поставяме себе си и тази Истина на огромно изпитание. Истината има способността да се разсейва в големите обществени групи, отслабена и замърсена от егото на всеки един научил за нея. Всяка една група, която си мисли, че познава Истината, започва да воюва в нейна защита. Воюването е желание за налагане на егото. Воюването е опит да се постигне Истината тук на земята, сега и завинаги. Но Истината е сливане и единение, а не противопоставяне и воюване. Истината не воюва и няма нужда от защита. Тя се доказва в делата, а не с красноречие или воюване. Величието на най-великия от проявилите се проповедници на Истината е в това, че възпря ръката на този, който извади нож, за да го защити и се подложи на мъчения от противниците си. Че не се поддаде на изкушенията на княза на този свят, който му предлагаше царство, тук и сега на земята. Но когато някои други проповедници на Истината са били нападани от профаните и невярващите, те са били принудени да се защитят. От момента, в който Истината е трябвало да бъде защитавана, тя, загубила своята чистота, вече е преставала да бъде Истина и се е превръщала в полуистина, в идеология. Защото във войната ожесточението и желание за налагане на егото нарастват.В две враждуващи помежду си идеологии има както зрънце истина, така и доста лъжа. Поради това всяка една идеология може както да бъде защитена, така и да бъде оборена с похватите на красноречието. Красноречието не е нищо друго, освен да прокламираш своето зрънце истина, прикривайки умело лъжата на идеологията си. А същевременно да изтъкваш лъжата в идеологията на опонентите и премълчаваш тяхната истина. Но красноречието върши работа само тогава, когато защитаваш идеология, в която все пак има поне зрънце истина. Когато една идеология се замърси и обезсили дотолкова, че в нея изчезне и зрънцето истина, когато има прекомерно много факти, които доказват, че нещо си е чиста лъжа, красноречието не може да се справи. Тогава на помощ идва откровената тирания.

18 септември 2016 г.
Какво е приятелството? Почивка от уморяващата ни компания на безразлични или недобронамерени към нас хора. Истинските си приятели трябва да избираме сред хората, които имат избирателна памет, като помнят добрите ни постъпки и изказвания и забравят бързо грешките ни. Приятелите те зареждат и дават нови идеи в разговорите, а не ти хабят енергията и губят времето с безсмислено бърборене. Сред такива хора ние се чувстваме спокойни като сред събратя, а не като пред комисия от изпитващи ни. В разговор с приятели ти казваш своите идеи, както и те техните, свободно – сърце до сърце. Дори можеш да си позволиш да не бъдеш в кондиция и да сгрешиш неволно, защото знаеш, че те познават и това няма да повлияе на оценката им. Приятелят скрива пред хорските очи в мрак тайната, която сме му поверили. Той забравя дори и моментните ни прояви на слабост, пред него можеш да се отпуснеш и да не бъдеш нащрек непрекъснато. Не ти се налага да обмисляш всяка дума, за да не излезе от устата ти някаква нелепица пред случайни и строги съдници. Приятелят е съдник, който ти показва грешката и мигом я забравя. Напротив, недобронамерените и случайни съдници раздухват зад гърба ни всяка наша слабост. Дори дребна като прашинка, тя става в техните очи голяма като слон, а в задкулисни приказки не я прощават и натякват цял живот. Пред такива хора е добре да обмисляме всяка своя дума, престоят ни в тяхната компания е уморително занимание. В очите на обществото трябва да сме перфекти и да се явяваме там научени и репетирали думите и държанието си. Там ние сме като на сцена пред погледа на непознати зрители. Сред приятелите не е така. Пред тях можем да свалим актьорските костюми и да бъдем в човешкото си лице – човекът сам по себе си не е вечно силен, а е крехко създание, което трабва да си поставя бодли, за да не го стъпчат. Но когато пред нас застанат други като нас, които са искрени, дискретни и добронамерени, тогава можем да свалим бодлите. Затова нашето истинско удоволствие от живота е разговор с истински приятели и четенето на книги. За приятелите вече казах защо. А книгите са мълчаливи събеседници и учители, с които можеш да разговаряш също като с приятелите, без да се притесняваш неволно да не изпуснеш пред тях някаква необмислена дума.

19 юли 2016 г.
Събитията напоследък ми дават повод да изразя съмнение относно широката приложимост на демокрацията и гражданското общество. Тези неща имат приложение там, където обществата по исторически път са достигнали до утвърждаване на тези идеи като вродено съзнание на мнозинството от населението. Демокрацията и гражданското общество изискват мнозинството от населението да се е извисило дотолкова, че доброволно да спазва законите и някои ограничения на личното его заради правата на околните. Постепенно хората дотолкова не могат да бъдат други и живеят според утвърдени правила за взаимно зачитане на другите, че законите и ограниченията се превръщат просто в декор. В общества, в които мнозинството от народа живее според консервативни старозаветни правила „зъб за зъб, око за око”, където мнозинството трябва насила да спазва закони и ограничения, защото е неспособно да го прави чрез вродена доброволност, рано или късно се достига до извращения. В такива общества самата демокрация довежда до утвърждаването на диктатори. На бъдещия диктатор просто му трябва да спечели изборите с 52 % срещу 48 % например. Може почти половината от населението да е интелигентно и неманипулируемо, но ако нещата се оставят да се носят по течението, винаги неразумните са повече от разумните. С течение на времето в такова общество неразумните се увеличават и започват да печелят избори. Това е демокрацията – тя не отчита нивото на разширяване на съзнанието, а отчита мнозинство от гласове. На диктатора не му трябват повече от 52 %, но щом се утвърди, ще започне да получава и 99 %. Лошото е, че често диктатори, дошли на власт след преврат, си отивад доброволно, след като сами са предизвикали нормални избори или референдум, докато диктатори, утвърдили се според правилата на демокрацията, си отиват след война и пълна разруха за страната им. Поради това в повечето неразвити общества е нужна надпарламентарна власт от предварително образовани при строги правила личности – Държавен съвет или нещо подобно, което да гарантира спазване на една стабилна национална доктрина, като контролира приложението и от избираемите правителства, за да се предпазят държавите от често люшкане насам натам поради променчивостта на „народната воля“. В такива общества държавният глава при всички случаи трябва да е надпартиен и независим от настроенията на масите.

17 юли 2016 г.
Човек е силен само на полето на нравствения и житейски опит, знанията и идеите, които е преработил като свое лично верую. Ако излезе от този кръг и се поддаде на каквато и да е външна и неизпитана от разума му информация, се превръща в слабо същество, полюшвано от течението насам и натам.

4 юли 2016 г.
Единственият начин да постигнем вътрешен мир е да правим само това, което в момента е наше морално задължение и да не се вълнуваме чак толкова от това, което не е в наши ръце. Също така трябва да желаем и посягаме само към това, което в момента се е показало на хоризонта като перспектива, работейки тихо за материализацията му. Огънят на желанието е като лош сън, в който човек се мята в несвяст. Затова който дерзае и просто изпълнява дълга си, ще бъде много по-полезен за общността си, отколкото от този, който се вълнува от глупостите на днешния ден и ги коментира с останалите. Безсилието ражда гняв, а гневът погрешни действия. Все повече осъзнавам, че социалните мрежи работят за това хората да живеят живота си като лош сън, мятайки се безпомощно в безсилието си да се събудят и след това да започнат да сънуват нещо по-добро. Те работят за лишаването на човека от вътрешен мир, което от своя страна превръща всички в стадо. Спокойствието прави човека опасен, а точно от спокойствие искат да лишат съвременния човек, карайки го да вярва в какви ли не теории на конспирацията. По подобен начин и дяволът би изръсил върху зърната купчина плява, за да не можеш да отсееш истината от лъжата. Всевъзможните теории и вярата в тях са превърнали доста хора в песимисти и мизантропи, които мразят всеки и всичко, което не зависи от тях. А според мен омраза се изпитва към това, което те кара да се чувстваш безсилен. С омраза и песимизъм обаче не можете да промените света. Съветвам и така нар. си „приятели“ във Фейсбук да не харесват и коментират нищо, което внушава безсилие. От това няма никаква полза. Повярвайте ми! Така ставате още по-лесна жертва на манипулации. Но поне не помагайте тези неща да достигат и до други. Просто изчакайте и спокойно отсейте просото от плявата (може и човек късно да достигне до подобно осъзнаване, но по-добре късно, отколкото никога). Спокойният човек е половин победител. Днес повечето са победени роби, защото вече са им внушили злобно безсилие.
Пиша това не за да внушавам бездействие и безстрастност. Точно напротив. И аз съм човек, който силно люби и мрази. Но имам собствено виждане кое е важно и кое е просто камъче по пътя, което е влязло в обувката, като ни дразни излишно. Махнете го и след това асфалтирайте целия път, вместо да махате всяко камъче поотделно и да обсъждате колко ви боли от него.

19 юни 2016 г.
Най-голямата трагедия на почти всички хора се състои в това, че малцина намират истинското си призвание. И вината за това не е в никой друг, а в самите нас. Ние, водени от честолюбие, мода и лъжливо желание за външен престиж, се блъскаме като нощни пеперуди около пламъка на земните страсти и суета, докато накрая паднем мъртви, изгорени от него. Искаме непременно да приличаме на другите и да получим техния престиж. Затова всички се конкурираме в някоя модерна област, грозно блъскайки се с лакти. Чувствата, най-вече лъжливото честолюбие, ни отклоняват по различни малки странични пътечки, докато отказваме да вървим по широкия коловоз, предопределен само за нас. А по тези пътечки вече гъмжи от народ и всички припряно се блъскаме, без да получим никакво удовлетворение от пътуването. Мислим си, че вината е на другите, които ни застават на пътя. Не – вината е в нас, защото не сме тръгнали по своя път. Трябва да го направим, дори и този път към момента да не е осветен от фойерверки и озвучен от ръкоплясканията на околните. Късно достигаме до тази истина, но по-добре късно, отколкото никога. Всички трябва да достигнем до едно и също вечно пристанище. Но Управителят на това пристанище ще ни приеме с отворени обятия тогава, когато сме изпитали удовлетворението от изпълнения дълг. А това удовлетворение идва тогава, когато сме били сами себе си, вървейки по своя, а не по нечий чужд друм.

17 юни 2016 г.
Човек има в сърцето си една установена философия, която не се учи, а е резултата на много дълъг житейски опит. По-дълъг, отколкото повечето си мислят. Дори и да изчетеш цялата философия и мъдрост, написана от човешка ръка, ако тя не стане част от теб и от твоите действия, значи нищо и не си научил. Единствената истинска библиотека е тази, която се намира в нашите сърца. С нея можем да си правим справки дори и в най-напрегнати и опасни моменти от живота си, докато наизустените знания изчезват и не ти вършат никаква работа тогава. Паметта е жалка и смешна слугиня в сравнение с този вечен източник, който ни е на разположение винаги и по всяко време. Новопрочетеното знание се добавя към старото и става част от теб само дотолкова, доколкото съответства на останалите томове от вечната ти библиотека. В противен случай съвсем скоро може и да не остане много от него в съзнанието ти, което изхвърля всичко, противоречащо на вечната ти вътрешна етика. Ако вечната библиотека в теб съдържа малко томове, животът ти няма да бъде достатъчен, за да попълниш недостига. Четенето в повечето случаи е по-скоро припомняне, отколкото научаване на нещо ново. Затова и най-добрите книги, изпълващи те с вързторг, са тези, които ти казват това, което сам би написал, ако можеше да го направиш. Точно такива автори ние сме склонни да смятаме за свои събратя по дух. Защото написаното от тях съотвестства на книгите от вечната библиотека в душите ни и затова имаме странното усещане, че това вече сме го чели или мислили.

5 май 2016 г.
Злото има една особено опасна черта. Почти винаги ти нашепва на ухото, че това, което ти казва, е от особено важно значение. Но ако чувстваш раздразнение, напрежение или недоброжелателност към нещо и някои, значи по-добре изрежи това нещо като язва от себе си. Злото работи и чрез нежеланието за разрешаване на трудностите, а те подтиква да ги игнорираш и заобикаляш по лесния начин. Срещаш някаква преграда – нещо чуждо, далечно и неразбираемо, и злото ти казва, че е по-лесно да го подозираш и недолюбваш като нещо враждебно, вместо да го изучиш и опознаеш. По лесно е да строшиш преградата, вместо да я прескочиш. Злото работи и чрез създаване на убеждение за особената значимост и безпогрешност на индивид или колектив. Затова е по-добре непрекъснато да изпитваш чрез сърцето си това, което мислиш и казваш, и да спреш пред пропастта, когато започнеш да мислиш, че не си способен и на погрешни съждения и постъпки. Едва ли има жив човек, който да е постоянен в познанието на истината. Познанието на истината е най-висш божествен дар, който губиш веднага, щом загубиш смирението си. Прав е онзи, който е казал, че за Възкресението в Бога трябва да премахнеш дори и прашинката гордост в сърцето си. Заради това трябва да започнем да се плашим, защото в днешния ден е твърде модерно да се държиш така, сякаш истината е само на твоя страна. Но подобно поведение е толкова заразно! Уви, не е възможно да се изолираш и да живееш само с волята си да постъпваш правилно. Най-голямото съвършенство се изразява в това да заглушиш крясъците на суетата в сърцето си, без да живееш като отшелник, а като си сред множеството.

21.12.2015 г.
Най-характерното за егото е пълната му убеденост в правотата си. То винаги се оправдава пред думите, които са изпълнени към него с укор. Затова и трябва да избягваме да се оправдаваме за каквото и да е, защото чрез оправданията говори гласът на гузното его. Истината няма нужда от защита. Единственият правилен подход е да постъпваме според съветите, от които егото го боли истински. Тази болка е горчивото лекарство, което, ако изтърпим, сме поели по правилния път. Затова аз възприемам за добронамерени онези, които уязвяват егото ми, когато има защо, а за ласкатели онези, които му угаждат. А онези, които майсторски уязвяват егото ми чрез думи, които уж не са лично за него, приемам за приятели. Разбира се, егото вечно си остава да вие гладно в ъгъла на стаята ми, но напълно съзнавам, че едва ли има жив човек (в противен случай ще е нещо повече от човек), който да не храни подобно „животинче“ до смъртта си. То ни е нужно единствено за биологическото оцеляване, но не бива да го угояваме твърде много, а да го държим на постоянна диета, почти до ръба на гладната смърт.

11.11.2015 г.
Човекът трябва винаги да притежава едно чувство за себеирония, ообено когато обръща погледа си към минали събития в момент на благополучие. Това ще му помага да не се взема прекалено насериозно, без да губи вътрешното си достойнство и самочувствие. Защото всеки прави грешки. Но малцина са склонни да признаят публично несъвършенството си, приписвайки успехите само на себи си, а грешките на случайността или на другите. Сред успелите хора преобладават притежаващите самоирония, но обществото е наложило погрешния модел да представяме себе си винаги в положителна светлина. По-добре е да не се представяме толкова съвършени, защото малцина притежават достатъчно сили, че винаги да изглеждат герои в очите на останалите. Който се представя за съвършен, без да е действително такъв, няма да получи никакво разбиране от обществото още при първата си неудача. Ако си проявявал себеирония в моменти на успех, даваш възможност на обществото да прояви разбиране. Така си спестяваш и свръхчовешки усилия да се представяш за божество. Нека си признаваме, че човекът е една смес от една страна от телесно и инертно, които са животински, а от друга страна от мъдрост и творчески способности, които са божествени. Тази смес е същността на човека, която го отличава както от животните, така и от божествата. Неудачите идват понякога, именно защото не сме изцяло в духа. Затова според една от най-мъдрите книги на древната китайска философия – „И Дзин” или „Книга на промените” в единадесетата хексаграма, чието значение по принцип е «разцвет», «мир» на третата позиция е записано: …Няма равнина, която да не е последвана от стръмнина. Няма отиване, което да не е последвано от завръщане. Който постоянства в опасността, е без вина. Не се оплаквай от тази истина; радвай се на късмета, докато е още с теб».

31 януари 2015 г.
Съществуват две свидетелства за това, че нещо, което си написал или казал, не става за нищо: или ако всички са против него и не го одобряват, или ако всички ръкопляскат, харесват го и те хвалят. Позитивната и оригинална мисъл винаги намира поне няколко почитатели и никога не остава напълно неоценена, дори и сред тълпа хулители. Но от друга страна е нужно и да има и отрицатели. Никога една голяма идея не се е утвърждавала, без да срещне по пътя си врагове и хулители. Компромисите с общественото мнение и вкус, както и плъзгането по пътеката на най-малкото съпротивление не са довели никого до нещо голямо и значително. Новото и прогресивното никога не са били оставени от старото и ретроградното да тържествуват без борба. Нямаш ли врагове и хулители, значи посредствеността те е приспала в лоното на удобния живот.

13 януари 2015
Не обвинявайте никое писано или изречено Свещено Слово като проводник на добро или зло. Не съдете за Словото по постъпките на онези, които го следват. Словото е като огледало и в него се отразява душата на човека. В едно и също Слово добрият по сърце човек ще види свидетелство и призив за милосърдие и прошка, а лошият човек ще види оправдание и поощрение на страстта му към насилието и утвърждаване на егото си. Праведният човек ще бъде сляп за злото, дори и с него да са изпълнени всички страници, а злият човек ще бъде сляп за доброто, дори и страниците на книгата, която чете, да са самият извор и огледало на доброто. Добродетелният човек открива доброто във всичко съществуващо, дори и то да е само прашинка и петънце, а лошият по същия начин ще съзре само черното петънце на злото дори и сред яркото сияние на доброто.

27 юли 2014 г.
Големите личности от историята малко или много са били запазили детското в себе си. Докато „порастналите“ хора са „сериозни“ и не предприемат нищо, надхвърлящо стандартната човешка логика, някои личности са мечтатели, в чийто речник думата „невъзможно“ не присъства. Те не казват никога „това е невъзможно“, независимо дали става дума за задаваща се опасност или за възможен успех. Те следват мечтите си, независимо дали са реалистични за мнозинството или не. Те се предпазват и от връхлитащата опасност още преди да е дошла. Защото като децата разчитат и на интуицията, а не само на сетивата и ума си.

26 октомври 2013 г.
Ако робуваш на идеология, било националистическа, либерална или нихилистична, то ти губиш способността си да търсиш истината и да бъдеш гъвкав в поведението си. Тогава ставаш уязвим за онези, които искат да използват твоите слабости или добродушие в ущърб на интересите на общността, която би трябвало да защитаваш. Докато не вредим на останалите представители на човечеството, сме длъжни да отдадем цялата си енергия за доброто на общността, към която принадлежим. Останалото е някакво извращение. В това отношение следвам изцяло мисълта на един от учителите си по добродетели от младежките ми години: „Така че според човешката природа ако желаеш величието на страната си значи вършиш зло на съседите си. Онзи, който смята, че страната му не бива да бъде нито по-голяма, нито по-малка, може да бъде гражданин на света.“ Призовавам този урок да научат и нашите съседи. В противен случай правдата ще бъде на наша страна, а ако бъдем достатъчно гъвкави, и силата също.

30 септември 2013 г.
Изключително опасно е, възхищавайки се от големите исторически личности, да им подражаваме сляпо. Тези от тях, които са изпълнени от съвършенство и са показали наяве своята пълна разумност, са невъзможни за подражание от който и да е човек. Нито един обикновен българин не може да подражава на Левски. Той не би имал сили за това и би било глупаво да опитва. Единствено е добре да следва, доколкото е… по силите му, съветите му да се отдаваме на общото дело, потушавайки личните амбиции и вражди. Виждате колко е непосилно за много хора това, макар и на пръв поглед да е лесно.
Но дори и другите исторически личности са човеци, притежаващи душевни качества, които не се възпитават, а човек се ражда с тях. Тези качества на душата от момента на раждането на човека или ще бъдат доразвити, или ще започнат да деградират, поради неспособността му да устоява на предизвикателствата на заобикалящия го свят. Следователно всяка историческа личност е преживяла превратни мигове на изкушения и изпитания, които са преодолени успешно само чрез вътрешни борби срещу тъмнината. Тези неща обаче рядко се описват в официалните биографии, а може би и никога, освен ако историческата личност не е проявила откровеност да ги признае в свои мемоари. Мемоарите обаче са несигурен източник. По сигурни са писмата, писани в момент на откровение. Те са изключително голяма рядкост. В повечето случаи хората дори и в разговор просто искат да убедят събеседника си в нещо конкретно, т.е извършват вид манипулация на човека срещу себе си и не споделят абсолютно нищо за душевните си борби.
Всичко това ни навежда на мисълта, че човек и да иска, не може да подражава. Той единствено може да изживее драмата на собствената си душевност. Никой друг не може да извърви този му път. Всеки е сам по пътя на душата си и от него самия зависи дали ще завърши това пътуване успешно за нея самата или ще кривне встрани по леките, но криви пътеки.
29 септември 2013 г.
Повечето хора вършат някаква обществена работа така, сякаш ще живеят вечно. Но истинският смисъл на нещата не са в нашето непременно присъствие в тях. Силата на човека не се състои в това да блести дотолкова, че другите да не могат без него. Той винаги трябва да организира нещата си така, че ако утре го няма, другите хора да доведат делото до успешен край и нищо да не може да го провали.
Времето ни на земята е кратко. Истинското ни безпокойство трябва да възниква тогава, когато сме с вързани ръце и не можем да направим нищо за обществото. Тогава трябва да направим всичко възможно, за да се измъкнем от това положение. Да предпочетем да изгорим веднага, отколкото да изтлеем бавно, но безполезно. Но ако съдбата ни предостави възможност да действаме, никога не трябва да се безпокоим дали ще можем да берем от плодовете на усилията си. Тогава ние сме най-големите щастливци на света. В такъв случай трябва единствената ни грижа да се състои в следното: да направим колкото се може повече хора съпричастни на това щастие да действаме, за да могат те да го запазят за себе си и когато нас ни няма.
21 септември 213 г.
По-добре е да изгориш бързо, като метеор в небето, отколкото да изтлееш бавно, като въгленче, заровено в пепелта.
25 юни 2013 г.
Ако някога и някъде бъде изградено хармонично общество, то непременно ще бъде съвършено отражение на устройството във Вселената. Във Вселената всичко заема кълбовидна форма – т.е съществува център на притегляне, около който всичко обикаля по силата на неотменими закони. Следователно в съвършеното обществото би трябвало отделните членове, разположени в центъра да са по-съвършени и добри от тези, разположени в периферията. В противен случай не биха имали силата да привличат доброволно останалите човеци в общност, наречена общество.
Там, където у членовете на периферията съществува непреодолима неприязън към центъра, сме свидетели на общество в състояние на разпад. Това се получава винаги, когато сред членовете на центъра присъстват дори и минимален брой егоисти, за които останалите не представляват нищо.
Мястото на егоистите, мислещи единствено за собствения си джоб, е в областите от периферията на обществото. Те не бива дори и да си помислят да заемат място в центъра, за да не се разпадне обществото. В света днес съвършено общество няма, но все пак обществата се различават по степента в която егоисти са проникнали в центъра. В едни общества това се е случило в минимална степен и хората там живеят сравнително добре, а в други центърът се състои от тирани или корумпирани печалбари, поради което „общностите“ са на ръба на разпада. За съжаление нашето общество засега спада към тези, в които егоистите от цетъра са корумпирани печалбари в преобладаващо мнозинство.Протестите срещу това положение имат смисъл, ако тези, които му се противопоставят и претендират да се разположат в центъра на обществото, не са обладани единствено от мисъл за собствения джоб, а са оставили в сърцата си и място за другите.
***
14 юни 2013 г.
Истинският човек трябва да обича да чете, за да общува с умовете от миналото и своето време. Но ако иска да бъде творец, това не му е достатъчно. Книгите са като компас за ума. Те показват посоката, но пътят си трябва да извървим сами. Ако следваме сляпо компаса в планинска пресечена местност, ще видим целта на пътуването си пред нас, но изправени над отвесни скали. За да достигнем до желаното място, трябва да свърнем встрани и потърсим някоя криволичеща пътечка. Така е и с творчеството. Знанията са ориентир за ума и сетивата ни в заобикалящия свят. Обаче за да сътворим нещо оригинално, трябва да призовем интуицията си и божественото вдъхновение.
***
19 май 2013 г.
За истинския човек е радост да работи, пее и твори, за да направи живота на себеподобоните си по-добър. Следователно истинската цел на училището е да възпита човеци. То има в по-голяма степен възпитателна отколкото образователна цел. За елита на бъдещото общество то трябва да отсее онези, които имат чиста душа. Знанието без чисти душевни нагласи е като красива дреха върху мръсно тяло. Много е опасно знанието да попадне в ръцете на нечисти хора. Те ще станах хитри, но не и разумни. Вместо да правят живота на човеците по-добър, те единствено ще гледат да експлоатират способностите и труда им за свои лични облаги.
***
13 май 2013 г.
Клетият български народ, клетата България! Ситуацията днес напомня на на следната хипотетична случка: Собственик на болница пуснал обява за назначение на опитен хирург. В уречения за интервюто ден пред кабинета му се събрали няколко едри мъжаги, които се сбили и разкървавили носовете си в спор кой да влезе пръв. Когато интервюто започнало, се оказало, че всъщност те са касапи по квалификация. Горкият човек трябвало да избере един от тях и да го назначи за извършител на спешна животоспасяваща операция. В този ден истинските хирурзи или нямали пари за пътни, за да дойдат на интервюто за работа, или сметнали, че тази служба не е за тях и практиката като общопрактикуващ лекар е по-изгодна. Поради това си останали с кисненето в кафенетата и псуването по некадърния касапин, чиято работа станала причина за кончината на много от техните роднини.
***
19 февруари 2013 г.
Не е нужно да съм Нострадамус, за да предположа какво ще се случи от тук насетне, ако някой не промени нещо. Митинговата демокрация може да роди единствено едно постоянно въртене в кръга на безвремието. През 1997 г. също мислехме, че „народът се е събудил“. Но надеждите на народа бяха продадени за жълти стотинки от тези, които яхнаха протеста му.
Хора, анархията и емоциите не са алтернатива на безотговорните властници. Някога и Френската революция започна със събарянето на Бастилията. После дойдоха гилотината и падащите глави. След това додоха Директорията и корумпираното и управление. Чак при силния лидер Наполеон нещата си дойдоха донякъде на мястото. Държавите и хармонично развиващите се общества имат нужда от силни и мъдри държавници. Дори и блясъкът на атинската демокрация се дължеше най-вече на мъдростта на Перикъл, усвоена от неговия учител Анаксагор.
Всичко във Вселената подсказва, че редът и хармонията се крепят на строгата йерархия, а не на хаоса и разрушението. Не Слънцето се върти около планетите, а те около него. Електроните се въртят около атомното ядро от протони и неутрони, а не обратно. Така че, ако искат да имат развитие и хармония, и народите трябва да поставят начело на държавите си мъдри държавници. Друг избор те нямат. Трошащите всичко по пътя си тълпи водят до анархия, а анархията води до загуба на държавност. Друг е въпросът, че народът ни няма избор и избира вече години между няколко злини и не му се предлага нито едно истинско добро.
За да разберете какво ще се случи на държавата и на вас утре, първо помислете: съществува ли вече на политическия хоризонт личност, която да заслужава доверието ви. Ако няма такава личност, няма и какво да направите. Всичките ви протести ще отидат на вятъра и отново ще продадат надеждите ви, както го направиха неколкократно от 1990 г. досега. Но не се и отчайвайте, в живота винаги зимата свършва и идва пролетта. Ако е съдено, един ден всички ще видим как идва пролетта също толкова неочаквано, както дойде и този хаос. Но преди това се учете и ставайте по-добри и мъдри. Само това е пътят към прогреса. Не се мразете и не си завиждайте. Само това е начинът един ден да се намерят хора с нужните сили и разум, за да заживеем в спокойствие и ние – изстрадалият български народ.
***
16 август 2012 г.
Отделният човек не е научил нищо от живота, ако не е бил поставян от съдбата както в положението на господар, така и в положението на слуга. Само така той може да се постави в положението на всеки друг и да го разбере. Само такъв човек може да успее при всякакви житейски обстоятелства. Така е и с народите – те не могат бъдат устойчиви и силни, ако са преживели единствено триумфи и величие. Много народи, създатели на империи, са изчезнали от лицето на земята, а някои други по-малки все още ги има. Ако един народ сред историческите си личности не може да посочи поне един трагичен, но величав персонаж, той не е имал пълноценно историческо съществуване. Ако наред със силни императори и крале народът не излъчи поне един мъченик, изгорен на клада или убит мъченически заради свободата на родината си, той не може да оцени истински стойността дори и на славните мигове. Времето главозамайва тези народи, които слушат само фанфарите на славата и не са достигали до моменти, когато съществуването на държавите им е било поставено на карта. Ако не бъдат изпитани от съдбата чрез страдания, те неминуемо ще се изнежат и пропаднат. Когато опасността от катастрофа е голяма, тогава се появяват мъчениците и героите. Дори и французите тачат много трагичния, но величав образ на Жана Д` Арк. Дори и те са били на път да изпият горчивата чаша на поражението, но след оцеляването си станаха по-силни. А ние имаме цяла армия от мъченици за правдата и свободата. Като се започне от богомилите и се стигне до Васил Левски. Малцина като нас са оцелявали и след толкова векове забвение. Ние сме вкусвали както от сладкия елексир на могъществото при Симеон Велики, така и сме изпили до дъно горчивата жлъчка на страданието. Богати сме на мъченици, следователно сме заслужили и величие. Нищо не се случва случайно и трябва да вярваме, че досегашните ни страдания и изпитания само ни подготвят за нещо по-добро. Те ни смиряват, а само смиреният е достоен да понесе заслужения успех – без високомерие и надценяване на силите си. Може би нашите днешни страдания и изпитания са прекомерни. Дори е възможно и да ни довършат. Но ако все пак след всичко това оцелеем и отново се изправим, опитът от тях ще е безценен.
***
24 юни 2012 г.
Нормалното историческо развитие свършва там, където медиите започват да правят историята и да определят кой е популярен политик, учен, писател и музикант. Преди време е било достатъчно човек да си върши работата добре, за да бъде уважаван в обществото. Александър Велики, Цезар и Наполеон са големи имена в историята, защото наистина са свършили добра работа на бойното поле и в държавните дела. Бах, Моцарт и Бетовен са добри композитори, независимо от това колко богати меценати са имали. А големите писатели са били оценявани от читателите си, а не от литературните критици. Днес е уважаван и смятан за добър държавник, учен, писател и музикант само този, който постоянно ни се набива на очи по телевизията и вестниците. Който умее да говори „умно“ и не заеква. А същевременно някога един заекващ и неговорещ добре човек беше избран, за да изведе евреите от Египет. По-важно беше да говори и върши правилните неща в решителния момент. Разбира се, той свърши по-добра работа от бръщолевещите засукани думи и термини днешни политици. Поради това не бива да се учудваме, че пред очите ни са все изкуствено създадени „звезди“, идоли и т.н. Бих предпочел да ме управлява заекващ мъдрец и истински държавник пред това да гледам в парламента речовитите хитреци и сметкаджии. Както е казал Лао Дзъ: „Истинските думи не са красиви, красивите думи не са истински“.
12 май 2012 г.
Литературата и стойностната музика (да не се бърка с „модерната“ днес) са езици на сърцето и душата. Науката и символите са езици на ума. Който владее езика на сърцето, може да общува с другите души. Който владее езика на ума, може да общува с умовете на другите и да повлияе върху умовете на желаещите да го разберат. А който владее и двата езика, пребивава в Духа, поради което може да твори истински. Но тежко на този, който не владее нито един от тези езици – докато е жив, ще бъде роб на тялото си и неговите скотски потребности.



Коментари

Популярни публикации от този блог

Отново за народните будители в миналото и настоящето

Защо е нужно да бъдем родолюбци (със съкращение и редакция от моя статия в интернет списание за наука, философия и публицистика "Палитра: http://www.palitrabg.net/)