Отново за времето на "робството"

Наближават поредните избори. Никак не е случайно, че тъкмо сега наблюдаваме отново развижване по въпроса за “откраднатото” от модерните злодеи, соросоидите, т.н. “турско робство”. Но нещата не опират до чужди влияния, а до това, че в България от край време съществуват две крайни становища по отношение на миналото. И застъпниците на „робството“ са представители на едното крайно становище, което обаче има, според мен, негативно влияние върху българската народопсихология. Затова от младежките си години, макар че в юношеството си клонях към малко крайни родолюбиви позиции, винаги съм се дразнел от прекомерното преекспониране на темата за българите като страдалци в историческото минало - вечно клани, обезчестявани и поробвани. И тази емоция е оживяла в сърцата на българите, оказвайки се огромна пречка пред тяхното бляскаво бъдеще. Създава се един комплекс за изостаналост от модерните европейски народи. На това и днес се дължат бутафорните „възстановски“ на крепости, унищожавайки безвъзвратно автентичните руини. По този начин някои, харчейки милиони евро от фондовете за регионално развитие, се опитват да шашкат чуждестранните туристи. Стремим се да компенсираме славата, която ни е отнело онова чуждо „робство“. Тук ще напомня фразата, която съм чул на сън: „Миналото е смъртта на бъдещето“. Ние насочваме усилията си да възстановяваме от руините, без никакви реални архитектурни чертежи и автентични изображения на средновековните крепости, някакво бляскаво минало, вместо да градим бляскаво бъдеще. На пръв поглед между „робството“ и това явление няма никаква връзка, но дълбоко в подсъзнанието породеният от него комплекс ражда подобни безумия.

Тъй като през последния месец се наблюдава предизборно раздвижване по въпроса за „робството“, ще си позволя отново да представя един свой текст, който съм писал през не толкова далечната 2016 г. по повод на едно друго раздвижване. Единствено съм добавил повече аргументи. Надявам се да помогна поне на колебаещите се да осмислят действителното положение на българите през онзи трагичен за българската народност период. Трагичен най-вече заради това, че тя е лишена от възможността да участва достойно в развитието на културата, политиката и държавността в Европа през онези векове, когато европейският свят прави най-големия си исторически прогрес спрямо останалите цивилизации

Гледната точка, която ще представя на вашето внимание, цели да е по средата между крайните застъпници на "робството" и евфемизиращите онзи исторически период. В България по принцип е опасно да застанеш на междинна позиция. Крайните във възгледите си все ще те смятат за предател. Макар че истината често се намира по средата. Има опасност да бъда линчуван от представителите и на двете крайни гледни точки. Но ще се престраша да се изкажа по въпроса с един стар, но актуален текст:

През последните две седмици се разразиха излишни страсти във връзка с изкуствено предизвиканата дискусия за правилните термини, с които да назоваваме периода от историята, по време на който народът ни е бил под османска власт. Цялата тази дирижирана от някои медии и социални мрежи истерия доведе единствено до поредното разделение в обществото ни и пренареждане в правителството. От подобно напрежение нашето общество, измъчвано от множество други по-важни проблеми, няма никаква нужда. 

Като наблюдател на събитията си мисля, че всичко започна след едно телевизионно изявление, в което нямаше нищо смущаващо. Смущаващото е, че в някои медии и социални мрежи това изявление беше неправилно преекспонирано, за да се заиграват с известните на всички прекалени емоции на част от българите към един определен период от историята ни. А си мисля, че през последната една година емоционалното отношение на част от народа ни към историята беше използвано поне на два пъти за политически цели, включително и от някои кметове в навечерието на местните избори. Оказва се, че „робството“ носи големи политически дивиденти дори и за онези, които не са напълно убедени в неговата състоятелност. Силно ще перифразирам думите на френския крал Анри IV: „Спечелването на избори си струва едно „робство“.

Застъпниците на „робството“ силно се дразнят от това, че професионални историци определят българите като поданици на Османската империя (а не като „роби“) и използват термина османско владичество. Те контрират, че българите са в положението на рая, което е практически израз на безправност. Първо, терминът османско владичество съвсем не е наложен от модерните днешни злодеи – соросоидите. Той е използван дори в заглавието на том 4 от многотомната история на България през далечната 1983 г. 

Второ, думичката „рая“, имаща арабски произход, ако се провери в първия българо-арабски речник на издателство „Gaberoff“, наистина като първо значение означава „стадо“, но също означава население, поданици. 

Е, има ли нещо страшно, че историците смятат, че българите са били поданици на една ислямска империя? Терминът рая има точно това значение. Както ще видите по-нататък от изложението ми, страшните и трагични неща се изразяват в нещо съвсем различно.

Не е правилно определянето на българите християни в Османската империя като рая да се използва като главна характеристика за унизителното положение на християните в Османската империя. По-унизително е, че те са обозначавани в регистрите с термина «гебран» (най-често използван през XVI в.), „кяфир“ или „гявур“ т.е неверници, докато изповядващите исляма са записвани като мюсюлмани. А и терминът рая променя смисъла си в течение на вековете османско владичество. Документите от ранните векове на османското владичество (XV-XVI в.) показват, че със статут на рая по същото време е и огромна част от мюсюлманското население, докато привилегированата прослойка мюсюлмани спадат към аскерите и улема (учените ислямски богослови. [1]   

За да бъдем точни, във времето, което дискутираме, съществуват и българи с военнопомощни и други специални задължения към османската държава, каквито са например войнуците, мартолосите, доганджиите, дервентджиите и др., които са привилегировани до известна степен спрямо останалите представители на нашата народност, числящи се към обикновената раята.  Специално войнуците могат да бъдат определяни като междинна прослойка между раята и аскерите (военните). Това до известна степен опровергава мнението за пълно социално нивелиране на българите. 

Във всички епохи империите са си служили с една човешка слабост, която в модерни времена бихме нарекли конформизъм. В общи линии обаче както привилегированите християни със специални задължения, така и обикновената рая, не могат да бъдат определени по друг начин, освен като поданици на Османската империя. Все пак трябва да се има предвид спецификата на това да бъдеш поданик на деспотична източна ислямска империя, в която дори и привидно привилегированите прослойки от българската народност крепели положението си на служебно земевладение или данъчни преференции, които можели да бъдат загубени по всяко време, ако службата в полза на тази чужда държавност не бъде изпълнявана.

Наличието на привилегировани християни със специални задължения към държавата не е някаква особена утеха за участта на българската народност под чужда власт. Някаква надежда за бъдещето представлявали случаите, в които част от войнуците и другите категории население сред българите не разчитали на условното и поставящо ги в зависимост от държавата служебно или райетско земевладение в държавна (мирийска) земя, а се ориентирали към занимание със скотовъдство и търговия с животински продукти, към различни занаяти. По този начин се извършило истинското разслоение сред българите, което много по-късно вече дало резултат чрез утвърждаването на буржоазни елементи в българското общество, занимаващи се с бегликчийство, търговия и занаяти. Тези нови процеси съдействали за това българите постепенно да придобият самочувствие, сред общата маса на раята да се откроят имотни слоеве, да се проявят онези прослойки, които ще станат двигател на Българското възраждане.

Всъщност най-унизителното в положението на българите и другите балкански християни през ранните векове на османското владичество е религиозната дискриминация, на която са подложени, включително и чрез някои ограничения в облеклото, унизителни изисквания за поведение при срещата им с мюсюлмани, ограничения за носене на оръжие (с изключение на някои категории християни като дервентджиите например), неравнопоставеност на свидетелските им показания в шериатския съд, ако противоречат на тези на мюсюлмани, някои данъци, събирани само от немюсюлманите и др. Положението на българите християни през вековете на османското владичество се променя и не е напълно еднакво през различните векове. Данъчната тежест, злоупотребите и угнетяването са особено тежки през XVII столетие, когато един чуждестранен наблюдател пише следното за положението на християните в Османската империя: "Поради постоянните данъци и заграбване на припечеленото, бедността сломява духовете им и ги кара да понасят по-търпеливо всички неправди и насилия, без да помислят или направят опит за разбунтуване" (Пол Рико).

Един от изразите на дискриминация е изплащането само от немюсюлманите на унизителния шериатски поголовен данък джизие. От християните се вземат на определени периоди деца за еничери (девширме). Не всички момчета от девширмето обаче достигали до дворцова служба, висши административни длъжности или в платената пехота и кавалерия. Не е напълно изяснено къде потъват част от онези бивши християни, които  след девширмето са давани като работна ръка в чифлиците и домакинството на турски семейства с предполагаемата цел да усвоят турския език и обичаи. 

През XVII столетие събирането на християнски момчета чрез девширмето вече почти не се прилага или се провежда рядко поради причини, които тук е трудно да опиша накратко. Но тогава според англичанина Пол Рико недисциплинираните  вече войници от платената конница и пехота понякога правят друго зло на християнските поданици: "...вършат набези на различни места в собствените им владения, където не само живеят безплатно, но грабят пари и дрехи от подвластните, вземат децата им и ги продават в робство, особено на българите, сърбите и на народите от Босна и Албания, които продават като руснаци, унгарци или московци, тъй като не знаят турски".

Единствените християни, които са освободени от джизие, но само през ранните векове на османското владичество, са записаните като войнуци, мартолоси и някои доганджии (соколари). От даването на деца за еничери се освобождават, но само в определени случаи, както войнуците, така и някои други категории със специални задължения. Във всички случаи обаче става дума за особено благоволение и привилегия, което обаче често било отменяно от османската власт. Все пак именно българите християни в големите селища от старопланинския регион и Средногорието, където част от населението се ползва със специален статут като войнуци и дервентджии, живее на големи компактни групи, ползва се с известно самоуправление, поради което може би има по-ефективни начини да се противопоставя на данъчния натиск, злоупотреби и насилия. Далеч са от главните пътища и административни центрове, поради което нежеланите "гостувания" не са ежедневие. През XVI-XVII в. населението на много от тези селища е голямо, над 200 и дори до 300 домакинства, изцяло от българи християни. Неслучайно подобни села привличат много нови заселници заради по-свободния живот и възможности за поминък. Може би точно за българите от тези селища споменатият вече Пол Рико пише напълно различни сведения, даващи по-благоприятна представа за живота през тази епоха и противоречащи напълно на собствените му твърдения за угнетените християни: "Този народ, наречен българи, населява цялата тази страна до границата с Унгария; те обработват цялата земя, отглеждат огромен брой добитък и са работливи и способни стопани. Благодарение на това, а и поради малкия брой турци, които живеят сред тях, те се радват на известна свобода и преживяват сносно. По-богати са отколкото смеят да показват пред завистливите очи на турците."
                                                                             ***

Но не само в данъчно отношение християните под османска власт са дискриминирани. Всички висши управленски длъжности могат да се достигнат само чрез девширмето или след доброволно приемане на исляма. Освобождаването от някои данъци и материалните придобивки като икономически мотив, както и социалната прекатегоризация са чести средства на непряк натиск за склоняване към доброволно отстъпничество от православието, като този процес, както свидетелстват много документи, става особено интензивен през XVII- началото на XVIII  в. Но се случват и отделни прояви на фанатизъм или насилствено налагане на исляма, които макар и да не са провокирани пряко от държавата, се дължат на характерния обществен климат. Християните срещат трудности за поддържане на християнските си храмове, за което съществува сложна и тромава, често скъпа процедура за издействане на разрешително, като понякога строителство и дори ремонт на храмове се стопира от прояви на религиозен фанатизъм от страна на «правоверните» мюсюлмани.  Църквите според буквата на господстващите правила не бива да бъдат с внушителни размери, като се забранява да се правят надстроявания при ремонт.

Османската империя не е поставила християните в равноправие с мюсюлманите, а по-скоро режимът може да се квалифицира като търпимост, често нарушавана от изблици на фанатизъм, за което свидетелстват житията на новомъчениците за вяра. Но ако българите бяха поданици на Акбар, император на моголите в Индия, при когото за голям период от време не се е събирал поголовният данък за немюсюлманите и толерантността към различните религии е била много голяма, това едва ли щеше да бъде по-добре за нашата история. Следователно религиозната дискриминация е просто един от изразите на най-страшното за българите обстоятелство – бездържавността. За мен най-голямото нещастие в нашата история е лишеността ни от собствена държава, българска управляваща класа, институции и интелигенция в контакт с културните и политически достижения на напредналите европейски народи. Защото при кардинал Ришельо, особено през годините на участие в Тридесетгодишната война,  във Франция френските селяни не са живели по-добре материално от българските, като са били подложени на не по-леки данъци и тегоби от войни и епидемии. Хугенотите са се радвали по-скоро на търпимост (обаче след Нантския едикт и преди промяната в политиката при Луи XIV), отколкото на прегръдки от страна на католиците. Но френските селяни са си имали държава и френски елит, като къртовският им труд е отивал за издържане на френски институции. Докато по това време Ришельо създава Академията за поддържане на френския език и литература, като полага според мнозина автори основата на френската национална идентичност още през XVII в., в нашите земи нещата са по-други. Защото си нямаме нито държава, нито собствен държавен и интелектуален елит. Още по-лошо е, че сме били и под чужда гръцка духовна власт. Именно това историческо безвремие не може да ни бъде компенсирано и оправдано с нищо, поради което не мога да гледам с добро око на този, който ми казва какъв бляскав бил векът на Сюлейман Великолепни.

Оказва се, че основният проблем все пак е не друг, а че българите и останалите балкански християни са чужди поданици (не роби) и податно население (рая) в империя под знака на чужда религия, поради което са били дискриминирани и унижени. Още по-лошо обстоятелство конкретно за българите е това, че българските земи под османска власт се намират във вътрешността на империята и са далеч за проникването на европейските нови идеи, които идват у нас по-късно,  за разлика от съседите ни гърци и сърби.  Късно е укрепването на буржоазните елементи в българското общество и излизането им самостоятелно и със самочувствие на европейските пазари, а оттам и засилването на обмяната на идеи.

Въпреки промените и Танзиматските реформи от XIX в., които обещават равноправие и гаранция за живота и имота на всички поданици, независимо от тяхната народност и религия, на практика това не се случва напълно и нищо не гарантира бъдещето и развитието на консолидиралата се млада нация. Социалните противоречия продължават, а след всяко българско надигане през XIX в. следват жестоки репресии, в които участват нередовни части башибозук, включително арнаути и по-късно черкези. Включително и при най-значимото революционно надигане на българите - Априлското въстание, властта използва религиозния фанатизъм на част от мюсюлманското население, което довежда до жестоко потушаване, символ на което е небезизвестното клане в Батак.

Възстановяването на българските духовни институциии и българската държавност са основните насоки на Българското възраждане. Срещу бездържавността и чуждата духовна власт са се борили нашите национални революционери и интелигенция, а не срещу «робство». Но за да въстане един народ, той трябва да бъде раздразнен и да се накара да не търпи повече липсата на държавност. Затова е бил изкован и терминът „турско робство“. През целия XIX в. националното и държавно обособяване са основна повеля на времето. Ако бяхме изчакали до по-късно, щяхме да споделим участта на арменците. Пък и не бива да се забравят алчните погледи на сърби и гърци за подялба на османското наследство за наша сметка. Това са реалностите, които щяха да са факт, ако не беше делото на Васил Левски и другите борци за национално освобождение, Априлското въстание и последвалото Освобождение, макар и с помощта на чуждо оръжие. Всичко това оправдава изразите «турско робство» или «турско иго» в речника на съвременниците на онези паметни събития. Те заемат знаково място и в нашата историческа памет, от което идва и особената чувствителност на обществото ни в стремежа му тази памет да бъде съхранена. Тъй като изразът «турско робство» или «турско иго» е наследство от възрожденската и следосвобожденска литература и поради това е неразривна част от обединяващата българите историческа памет, той не може да бъде пренебрегнат. Но това не бива да става причина за насаждане на исторически комплекси, а в българското образование да е най-вече основа за дебат, който да предостави на учениците терен за формиране на аналитични способности и усвояване на методите на критичния анализ.
                                                                        *** 
Въпреки изложените дотук аргументи, искам да заявя, че съм против  и обратната страна на монетата: идеализацията на османския исторически период на Балканите от страна на историографията на една съседна страна, която определено обслужва и политически цели. Няма как да се въведе нормално възпитание и трезво разглеждане на историята ни, ако и съседите ни не се откажат от националистичното и патриотарско разглеждане на тяхната история. Тяхното величие обаче е трагедия за съседите им. Ако те не се откажат да възкресяват призрака му, емоцията и политическата спекулация с това минало никога няма да изчезнат, никога няма да имаме нормално историческо възпитание в балканските училища. В това отношение твърдението, че на Балканите има повече история, отколкото те могат да понесат, придобива реален смисъл.

Обаче си мисля и друго: Никой народ не може нито да надделее над трудностите, нито да добие самочувствие, достойнство и победен дух, ако не преодолее страховете и емоциите от миналото. Тук искам буквално да се самоцитирам с един текст от спомените ми за моето участие в създаването и редактирането на един кратко просъществувал национален студентски вестник през далечната вече 1997 г.:

“....В края на статията си изразявах раздразнението си, че в българското училище се отделят прекалено много часове за отразяване на тези „най-мрачни векове” от историята ни. Авторите на подобни учебници са се надявали да създадат едва ли не чувство за национална гордост от способността ни да оцеляваме като народ, но същевременно създавали национални робски комплекси. С писанията си за някакво робско минало на българския народ, пишех аз, тези хора постигнаха много лоши резултати: „Българското национално самочувствие беше потъпкано, а се повдигна духът на турското малцинство..., което караме излишно да се гордее, като слуша от уроците по история и то в българските училища, че някога неговите предци са ни били господари”.

Написал съм тези думи, защото винаги съм смятал за изключително важно народът ни да бъде господар на съдбата си, да е равен на останалите европейски народи. Всъщност самият аз като ученик търсех в историята на страната си основания за собственото си самочувствие и достойнство. Ще бъда честен – и до днес прехвърлям собствените си амбиции и върху останалите българи. Желаейки да принадлежа към велик народ със славна история, се дразня от непрекъснатото натрапване в съзнанието на българите на думата „робство”, която псевдонационалистите превръщат в историческа реликва.

Раздразнението ми от непрекъснатото повторение на филма „Време разделно” е още по-голямо. За мен няма по-върховна глупост от това един народ да се представя във филмовото изкуство като жертва. Това бих го определил като исторически мазохизъм. Смятам, че българите трябва да придобият господарски манталитет, подобно на англичани и французи, като завинаги се изтрие от съзнанието им мисълта, че някога предците им са били „роби”. Това според мен е важно условие за бъдещата пълноценна реализация на този народ, редом с останалите горди народи.

Не може да имаме в историята си личности като Борис І, Симеон Велики, Калоян, воювалия на два фронта срещу татари и византийци цар Ивайло, ген. Владимир Вазов – победителят при Дойран, и др., пък да не се възползваме от това обстоятелство, създавайки мащабни кинопродукции, жънещи успехи на Запад. Бих искал онези там да си кажат:”Ама тези българи не били само безпомощни хора, чиито глави са посичани, за да им отнемат вярата. Та те са достоен народ като нас самите.” Вярно, за някои от горепосочените славни личности са правени български филми, но те бледнеят пред мащабността и финансираността на  проекта „Време разделно”.

 Чак ме е срам как нашите исторически мазохисти, за да наложат една политическа доктрина с огромна вреда, каквато е Възродителният процес, пресъздадоха пред очите на българите картината за едно стадо, което се разпищява безпомощно, щом види турци с ятагани. Дори потенциално смелите персонажи нямат друг избор, освен да умрат, посечени или набити на кол.  Винаги, когато са пускали по кината и телевизията подобни филми за т.нар „турско робство”, в които жени, деца и старци пищят и бягат пред силата на „поробителя”, изпитвам отвращение. Ние като народ имаме най-малка полза да ни се напомнят „синилата от бича и срама по челото”. Затова не се и учудвам на репутацията ни сред онези достойни народи, на които сме пробутали подобни филмови „шедьоври”. Те само потвърждават саркастичния хумор на Бърнард Шоу в „Arms and the Man”.

Изкуството ни трябва да пропагандира достойнствата на народа ни, гения на българите като творци на музика, поезия, белетристика, картини и скулптури. Историческите филми и романи пък са призвани да издигат в култ героичното ни минало, за да ни превърнат в народ с гордо вдигнати чела. Бих искал един ден в Париж да построят копие на някаква българска емблематична постройка или паметник, които да бъдат наречени „френски”, както ние ще строим „български Лувър”. Ето това е мечтата ми! Всички да сме част от народ, на чиито постижения другите подражават. Убеден съм, че за тези неща не е нужно да сме многоброен народ. Но усещането за някакво „робство” в миналото ни само може да пречи много.“

Дотук със самоцитата за отлетялото отдавна време на младежките ми емоционални възгледи за миналото. Те почиват също на родолюбие. Но това родолюбие ме е карало да мисля по доста различен начин от днешните «патриоти». Тъй като виждам, че отново има раздвижване по тема, която всъщност ни принизява като народ, накрая искам да се изразя алегорично: Някога Моисей изведе евреите от робството в Египет и ги води 40 години в пустинята. И чак тогава Исус Навин поведе горди и смели победители, забравили робството в Египет. Не им беше нужно да унищожават Египет. Явно на нас ни е нужно да погребем  призрака на нашия Египет, който отново ни преследва натрапчиво след вече 138 години (вече 141 години). Това е всичко, което исках да ви кажа. Който разбрал, разбрал.

---

[1] Християните и мюсюлманите от раята през ранните векове на османското владичество са податното население, което имало право да обработва мирийската (дъжавна) земя срещу съответен документ – тапия и плащането на съответните десятъци и други данъци. Тези данъци се разпределяли като приходи на тимари, зиамети и хасове, владени от спахии, висши представители на аскерите и провинциалната администрация, или се събирали в полза на държавната хазна. Обаче като действителна собственост (мюлк) раята притежавала  къщите, дворовете, лозята и градините в чертите на селищата. Мюсюлманите от раята наравно с християните преразпределят по авариз ханета и издължават така наречените държавни извънредни данъци и повинности (авариз-и диванийе и текялиф-и йорфийе), плащани от обикновената рая, но от които били освободени например християните със специални задължения, сред които и много представители на българската народност. С течение на времето тези «извънредни» данъци станали редовно събирани и утежнявали извънредно много положението на предимно селското население в империята.