За Освобождението на България през 1878 г. и неговото значение

Днешният празник на Освобождението на България от близо петвековното османско владичество е помрачен от две крайности, които аз не мога да одобря. От една страна стоят онези, които използват датата, за да пропагандират днешните политически интереси на Русия, развявайки руски знамена. От другата страна стоят определени хора, които сякаш смятат, че Освобождението на България едва ли не е трябвало да НЕ се осъществи, щом то е дошло по силата на руското оръжие. Тези крайни русофоби се дразнят от всякакво отбелязване на деня дори и като обикновен официален празник, а не в ранг на национален, не правят разлика между самарското знаме и руското. Поведението и на двете групи е проява на човешки и исторически комплекси, които уронват достойнството на българския народ. Защото достойният човек не плещи глупости, а проявява елементарна човешко признателност към обикновените войници от армията на Руската империя, които не са само руси по народност. Достойният човек проявява признателност към народите, допринесли за освобождението на родината им, независимо дали техните държавници са имали някакви задни мисли и амбиции. В признателността задните мисли не вървят, признателността е човещина, идваща от сърцето. Липсата на признателност е признак за евентуална прикрита липса на човещина. Откъде идват тези комплекси и липса на човешка признателност? Нещо повече - тези комплекси се изразяват в липса на минимално оценяване на значението на Освобождението на България, което е възстановяване на българската държавност след толкова много векове. Нашата историческа трагедия беше, че в края на XVIII - началото на XIX в. възрожденските процеси едва начеваха, българите закъсняха исторически за освобождението си, като не се възползваха от тогавашната анархия и слабост в Османската империя, за да постигнем нещо като сърби и гърци (отново не без намесата на великите сили). Както виждам, начинът по който се развиха нещата, доведе до горепосочените дълбоки исторически комплекси сред сънародниците ни, че не сме истински свободни, щом не сме се освободили сами. Напълно ги разбирам, но това са били реалностите. Всеки иска историята му да е изпълнена със славни победи и възход, огромни и красиви царски дворци, оцелели до днес, да има свои велики държавници, които да не отстъпват на Наполеон по слава. Но нашата историческа участ поради ред обстоятелства, които не могат да бъдат описани и обяснени тук (поради липса на време), ни донесе далеч по-скромни резултати, с които трябва да се примирим и да не гледаме назад. Трябва да гледаме само напред и нагоре. Да строим славно бъдеще, като не допускаме сенките на миналото да ни попречат, предизвиквайки нелепи чувства. Трябва сърцето на българските държавни мъже и интелектуалци да е хладно за такива глупави емоции. Нека трезво за погледнем на фактите.

Руската империя може често да има интереси, разминаващи се с българските, и в един момент те все пак да съвпаднат. В конкретния случай, през 1877-1878 г., са съвпадали с българските, защото едно са руските намерения, а друго са реалните крайни резултати. Може да се постави и следният въпрос: как си представяте Освобождение на България без Руско - турската освободителна война (преди която сме дали хиляди свидни жертви 1876 г.) и не се ли наказват историческите закъснения, ако бяхме чакали да се освободим сами? (как ще стане това, е друг въпрос. Може би след български геноцид около Първата световна война). Защото след сръбското и гръцкото въстание нямаше ли една Руско-турска война от 1828-1829 г., която именно узакони автономията на Сърбия и Гърция (от 1830 г. получила и независимост), т.е сърби и гърци пак са зависели от великите сили и особено от Русия. И ако не бяхме получили и малкото вследствие на интервенцията на руската армия, ако бяхме чакали Османската империя да се разпадне сама в началото на 20-ти век, нямаше ли липсата на българска държавност тогава да се окаже фатална, като сърбите, гърците и евентуално турци и румънци си поделят изцяло днешните български земи? Все въпроси с много неизвестни. Това е по отношение на еволюционистите, които са мислели бавно да спечелим автономия без въстания и революции, без чужда намеса и пр.

Левски не е можел да се изправи пред българите и да им каже, че не могат да се освободят сами. Трябвало е да им вдъхне кураж, че могат да постигнат свободата със свои сили. Друг е въпросът дали условията са позволявали това да се случи действително без намесата на великите сили. Факт е, че макар и детински наивно като средства, Априлското въстание вкара българския въпрос в дневния ред на Европа в удобния момент на Източната криза от 1875- 1878 г., когато не само българите са на главата на великите сили. Без това въстание и наистина свидните жертви обаче по-рано от Първата световна война нямаше да получим държавност. А без такава ние не можехме да сме равностоен субект дори пред сърби, гърци, румънци, черногорци и пр. Щяха да си ни поделят като торта. Освен това, Санстефанският мирен договор е неосъществим. Около двугодишната руска окупация според него е намалена в Берлин на девет месеца от размяна на ратификациите на договора. Ясно е, че съдбата на България зависеше от всички велики сили. Ние сме получили минималното, което сме можели при тогавашните международни отношения, но и това - държавността ни, е много ценно. Имали сме възможност да станем субект, а не обект в международните отношения. След това самите противоречия между великите сили и статутът на Княжество България, при който всяка промяна се утвърждава от всички велики сили, е помогнал на Стамболов и тези около него да устоят на натиска на руската мечка. Руска окупация и превръщането ни в губерния са били немислими, без Русия да се изправи пред нова коалиция срещу себе си като при Кримската война. Т.е вече получили държавност, от нас е зависело да балансираме между великите сили и да отстояваме да бъдем субект. Едно са руските намерения при Освободителната война, а друго са крайните резултати. Хората често предполагат, но Друг разполага. Поради това Руско - турската война от 1877 - 1878 г. беше част от българския интерес, при това ние не я получихме даром, а чрез свидните жертви от 1876 г. 

Политиката изисква балансиране между интересите на великите сили и да трансформираме първоначалните им намерения в наша полза. Макиавели правилно казва, че хората са толкова увлечени в своите намерения и дела, че не забелязват как някой друг, колкото и да е малък, успява да манипулира така, че да извлече ползи чрез техните дела, извършени уж само заради собствените им амбиции.

Днес обаче всички говорят повече за чуждата намеса в освобождението на българите, отколкото за значението на Освобождението на България в нашата история. А то е огромно и не можем с лека ръка да не признаем, че трябва да отделим един ден за отбелязването му. Исторически се е наложила датата на подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор. Но това за нас е просто формалност, ние трябва безстрастно до оценяваме значението на събитието за историята ни, а не да гледаме дали този ден не е прекалено свързан с руския император и нас ни е нямало в Сан-Стефано. А нима не трябва все пак да отдадем дължимото и на руския цар? Защото изпълнените с омраза отрицатели на днешния празник приемат, че едва ли не Руската империя още поначало е решила да воюва, за да окупира българските земи, намиращи се толкова близо до Проливите. Това е основната част от злобата на тези обсебени от демони хора. 

Истината е, че до началото на 1877 г. руската дипломация действаше в опит за съгласие с другите велики сили и опитваше да избегне войната. Цар Александър II помнеше крушението от 1856 г. и желаеше по възможност да не воюва. С такава цел се проведе Цариградската посланическа конференция. Сред обсъжданите проекти е и този за устройството на България. Трябва да се каже, че тогава руската дипломация в стремежа си да избегне войната прие да бъдат създадени два български автономни вилаета, които бяха много далеч от положението на трибутарното Княжество България. Преди конференцията българите се раздвижват и дори си позволяват да изработят проекти с искания или за пълна политическа независимост на българската етническа територия, или автономно българско княжество под сюзеренитета на султана. За разлика от българските желания, в предварителните заседания на Цариградската посланическа конференция двете българските области остават автономни провинции в рамките на империята. Източната област е с център Търново, а главен град на западната област е София. И двете области се ръководят от главен управител, който трябва да е християнин и може да е както чужд, така и турски поданик. Предвижда се Областно събрание, милиция и жандармерия, които се набират от мюсюлманското и християнското население. Административното деление е на кантони, които образуват по-големи единици – санджаци. Организира се вътрешното самоуправление и събирането на данъците. Османските войски щели да останат в тези български области, но да се съсредоточат само в крепостите. Все пак проектът има важно политическо значение - представителите на Европейския концерт признават териториалното единство на българската нация в Мизия, Тракия и Македония в областите, които няколко години по-рано са посочени във фермана за учредяване на Екзархията или са се самоопределили да са част от нея. 

След официалното откриване на конференцията на 23 дек. 1876 г. проектите са връчени на османските представители. Великобритания и Германия всяка по съвсем различни причини обаче по задкулисен път окуражават Портата да отхвърли предложенията Под предлог, че предложенията за реформи се намесват във вътрешните работи на империята и не отговарят на обичаите ѝ,  османските делегати протакат и отклоняват предложенията чрез собствен контрапроект. Те се позовават на току-що обявената конституция, която осигурявала нужните реформи. В крайна сметка, след отказа на османците да приемат твърде умерените проекти, конференцията е закрита на 20 януари 1877 г.

Едва след като османското правителство напълно отхвърля предложенията на посланическата конференция, а впоследствие на Лондонския протокол на великите сили, Русия се подготвя за война. Получила съгласието на другите сили, Русия обявява война на Османската империя. Тя си осигурява неутралитета на Австро-Унгария чрез някои предварителни конвенции и взаимни отстъпки. Австро-Унгария получава право да окупира Босна и Херцеговина, но Русия не може да създаде голяма славянска държава на Балканите. Тайните договорки предварително предопределят участта на т.н химера - Санстефанска България (без Нишко, което е дадено на Сърбия още в Санстефано). Всички велики сили щяха да определят съдбата на българите.

Истината е такава, че ако османското правителство беше приело напълно предварително изработените проекти за реформи от великите сили  на Цариградската посланическа конференция, Русия нямаше да воюва заради някакво си желание да постига "свои цели за окупация на България" в стремеж към Проливите. Това са бълнувания на обсебените в омразата си родоотстъпници, които с това мотивират презрението си към Освобождението на България от 1878 г. Че решенията на Цариградската конференция не са били толкова благоприятни за българите е ясно от това, че ако българските земи бяха останали обикновени автономни провинции в рамките на Османската империя, само със свой управител християнин, който обаче се сменя или преизбира през пет години според интересите на султана, според мен османските власти щяха да се възползват във вреда на българския интерес, а постигането на пълната българска независимост в далечно бъдеще можеше да се окаже химера. Осъзнали какво са пропуснали в реакционния си стремеж да не направят никакви отстъпки в началото на 1877 г. и да запазят старото положение с някакви илюзорни обещания за реформи и конституция, след пораженията си във войната, османците запяват друга песен. 

Още след падането на Плевен през декември 1877 г. султанското правителство започнало сондажи за сключването на примирие. В резултат на стремителното настъпление на руските войски в Южна България и към Одрин през януари 1878 г. стремежът на Високата порта към приключване на военните действия довежда до започването на проучвателни преговори с двамата османски пратеници. Те стават в главната квартира на руската армия, още докато тя се намира в Казанлък. Османските дипломати повдигат въпроса за условията на примирие и заявяват, че са готови да приемат отхвърлените през 1877 г. проекти за реформи на Цариградската посланическа конференция. Преговарящият от руска страна А. И. Нелидов заявява, че тези условия след руските жертви от войната вече са неприемливи. Представени им са предварително съставените и одобрени в Петербург условия за мира, които първоначално османците не приемат. Основното им несъгласие е с първия член, в който България се издига до автономно княжество със свое правителство, защото така се нарушавала целостта на империята. След падането на Одрин и преместването на руската главна квартира там, двамата турски дипломати получават телеграма от султана, в която се приема пълното поражение във войната. На 18/30 януари започват преговорите за подписването на примирието. То е подписано на 19/31 януари 1878 г. Одрин. Заедно с него е приет и документ, наречен „Основите на мира“. Като условие за мирния договор е прието, че България в граници, определени според принципа на мнозинството на българското население и не по-малки от приетите на Цариградската конференция, ще бъде самостоятелно княжество, плащащо данък, с национално правителство и милиция. Османски войски в него не трябвало да се разполагат. Другите условия засягали останалите балкански страни и военните обезщетения, които Османската империя трябвало да заплати на Русия. За историята на  българите е важно, че „Основите на мира“ са по-благоприятни от проектите на Цариградската конференция. Това трасира пътя към Санстефанския прелиминарен мир.

В крайна сметка трябва да заключим, че събитията от 1877-1878 г., макар и далеч от представите ни за славни самостоятелни български победи, в които българите сами определят съдбата си, макар и великите сили без наше участие да решиха съдбата ни, са изключителен успех. Те са напредък дори и в сравнение с проектите от Цариградската посланическа конференци от декември-януари 1876-1877 г., която днешните противници на свободата чрез руско оръжие противопоставят на резултатите от януари-март 1878 г., силно коригирани през юли 1878 г. в Берлин. Отрицателите на Освобождението ни през 1878 г. се хващат и за парите по окупационния дълг към Русия. Действително окупационният дълг е заложен още в член 8 от Санстефанския прелиминарен мирен договор, където дословно пище: " Ефективът на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България......, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна". Икономическите проблеми, свързани с появата на граници след Освобождението и загубата на по-широкия османски пазар, също се изтъкват днес с особено наслаждение от някои хорица. Факт, но важно е как е интерпретиран. Наистина, цената на Освобождението е била голяма. Всичко хубаво обаче си има цена. Друг е въпросът дали напоследък някои не мислят, че тази цена не си е заслужавала да се плаща. Също така имам чувството, че някои не приемат, че цената е била за нещо добро. Поне такова усещане имам.

Които днес отричат значението на Освобождението, защото е извършено след намеса на Руската империя, подкрепят мнението на Айнщайн, че има само две безкрайни неща - Вселената и човешката глупост, но за първото не е сигурен. В злобата си и политизирането на миналото според догмите на днешната политика подобни лица отричат изобщо голямото значение на Освобождението на България от 1878 г. То донесе повече възможности за свободното развитие и самоосъществяването на българската нация. Който отрича тези очевидни истини и постижения на българите, той не е нищо друго, а РОДООТСТЪПНИК. 

Днешният ден трябва да се празнува, защото ни донесе много възможности за културен и стопански градеж, за тържество на българската самобитност. Иначе аз самият мисля, че основен национален празник трябва да е 2 май, денят в който Българската православна църква празнува паметта на най-достойния български държавник в историята ни. Защото си мисля, че не бива водещият национален празник да е свързан с освобождението ни от Османската империя. Така всъщност твърдим, че историята ни като държавност и култура започва от 1878 г. насетне. А къде остава историческата приемственост? Ние напълно сме скъсали с тези дълбоки корени. Събитията от времето на княз Борис I имат точно тази роля да свързват настоящето ни с далечното минало. Вече съм писал, че за мащабите на наистина великите държавници можем да съдим по това, че народите им след повече от хиляда години живеят с последиците от техните действия. Единствен в нашата история княз Борис I има тази чест. Нима православната ни вяра, наложените от него литературен и богослужебен славянобългарски език и писменост не определиха нашия културен код за хилядолетие и нещо? И страшно тъжно ми става като чуя българи да хулят и упрекват най-достойния да носи прозвището Велики български държавник. Заради тази наша българска недооценка и неспособност да видим истински стойностното в историята ни идва заслуженото наказание българите да не се учат от историята си, а когато трябва да избират, ценят и поставят начело посредственостите. 2 май е едно от предложенията ми за национален празник. Защото тогава Борис I е почитан от нашата църква. Какъв по-добър повод да се чества Българската държавност и цивилизация, чиито основи положи този достоен мъж и държавник. Без него нямаше да го има 24 май и всички останали дни на чествания. Държавата ни действително започна преди Борис, но той ѝ даде Духа, който я одухотворява за векове и заради този Дух тя на два пъти възкръсна като Феникс. Другото ми предложение за национален празник е денят след днешния ден на Освобождението - 4 март. На 4 март 870 г. Българската църква става автономна архиепископия след съборно решение в Цариград с участието на български представители. Това ще е Ден на българската православна държавност и културна самобитност. Отново е свързан с делото на Борис I.

Днешният ден, в който празнуваме Освобождението на България от османско владичество, обаче запазва огромната си важност. Заради него има българска държавност с произтичащите от всичко това огромни възможности за развитието ни. Това, че ние не сме се възползвали напълно от тях поради редица грешни решения през XX в., независимо от това, че българският дух беше прекършен след неблагоприятните събития на миналото столетие, независимо че днес отново самочувствието ни като българи е под морското равнище, освобождението ни и новата българска държавност са ценности, които не получихме даром, а след хиляди свидни жертви. Отхвърляйки значението на този ден, ние се отричаме от нашите предци, които се бориха за свободата на България. Заплюваме ги и обезсмисляме тяхната саможертва.

ЛИТЕРАТУРА

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. ГСУ-ЮФ, XXXIV, 1, 1940.

Генов, Ц. Освободителната война 1877-1878. „Наука и изкуство“. София, 1978.

Лалков, М. Балканското национално освободително движение през XIX век. ДИ „Народно просвета“. София, 1982.

Косев, К., Ст., Дойнов. Възкресението на България през 1878 г. София, 1999.

Петков, П., Ст. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. – Първото руско-турско споразумение за създаване на българска държава (Или защо Санстефанският прелиминарен договор не е началото на Нова България) – История, 2018, кн. 1, 8-19.

Протоколите на Цариградската конференция с Лондонския протокол. Прев. от френски Т. Икономов. Варна, 1885.