За еволюцията и революцията - поглед към българската съдбовност

За мен борбата за освобождение и получаване на човешко и национално достойнство не е революция. Не ми се струва много удачно думата "революция" да се прикача към делото на нашите предци през втората половина на XIX в. Априлското въстание не беше революция, а отчаян импулс за превръщане на личното достойнство на дейците му в национално. Да, то беше обречено на кървава развръзка. Но беше един интуитивен усет, че точно тогава е бил моментът българският въпрос да привлече вниманието на цяла Европа. Няма значение как накрая целта е била постигната. Тя не е била и постигната веднага. Нужни са били още 30 години, за да извоюваме независимост. Били сме получили свободата си чрез чуждо оръжие, преследващо своите цели? Добре, така да е! Но зад чудото на Освобождението на България стои Бог. Именно необходимостта на момента, Божия зов, усетиха интуитивно  в сърцата си организаторите и на Старозагорското и на Априлското въстание. Те не служеха на никого сред човеците, не работеха и за никоя чужда сила, а бяха ръководени от Силата, която движи историята на човечеството, включително и на нашия народ. Чрез силната си интуиция да възприемат Неговия зов, тези безсмъртни дейци не бяха революционери, а светци, поели и носещи на гърба си своя кръст към българската Голгота. Направиха една огромна хекатомба. Защото човешкото достойнство си има висока цена. Може "трезвите" да не желаят да я плащат, но това си е техен проблем.

Делото на Раковски, Левски, Ботев и още много други достойни българи не беше революция. То беше еволюция, започнала още с просветното дело през Възраждането, преминала през национално-църковната борба. Борба, завършила неслучайно приблизително точно 1000 години след онази дата 4 март 870 г. Тогава, много отдавна, на църковен събор в Цариград се предопредели бъдещето на българския народ като част от православната християнска цивилизация, а Българската архиепископия положи началото на Българската православна църква - духовната институция на българската държавност. През 1870 г. със султански ферман твърде скоро преди споменатата дата 4 март възкръсна духовната институция на България, за да се роди след точно (!) 8 години и тялото на българската нова държавност. Каква прекрасна символика, а и закономерност на цикличността в историята!  

Българската еволюция продължи с Освобождението през 1878 г. (около 500 години след като цар Иван Шишман стана османски васал), премина през Съединението (1885 г) и Независимостта (1908 г.), за да дойде Лондонският мирен договор от 1913 г. Тогава нашето отечество достигна до своята кулминация. Просто трябваше да съхраним постигнатото, но нервите на управляващите тогава България изневериха в онази фатална нощ на 16 срещу 17 юни 1913 г. Има ли туптящо с любов към родината си българско сърце, което да не се вълнува и гневи за съдбоносната слепота на някои хора тогава? Нужно беше търпение, здрави нерви и дипломатичен такт, много по-голям от показания тогава. Нима Бог не предупреди българите да внимават какво им се готви и ще последва? Мислите си, че Той ги остави безмълвен да грешат? Хубаво си припомнете онова силно земетресение в Търновско, случило се само дни преди фаталната крачка към първата национална катастрофа от 1913 г. 

Това земетресение беше онова разтърсване на непослушните деца, с което любящият българите Бог искаше да ги свести да не правят фатални за тях постъпки. Кой друг, освен Той,  им беше дал победата през 1885 г? Тогава, когато още бяха слаби и едва наскоро проходили като народна войска. Но през юни 1913 г. дори и природното знамение, разтърсило историческата ни столица (каква съдбовна символика само!), не смути душите на царя и управляващите България. А трябваше много внимателно да изтълкуват тази поличба, дошла твърде скоро след триумфите на Първата Балканска война. Тяхната духовна нечувствителност и липса на отговорност пред синовете на народа доведе до напълно безсмисленото проливане на скъпоценна българска кръв в последвалите Междусъюзническа и Първа световна война. Какви ли гении и техните бъдещи творби не се осъществиха и бяха загубени за българската култура! За жалост „гения“ на разрушението и грандоманията уби българската идея, като я задуши в тежките се прегръдки.

Тази фатална бездуховност на управляващите ни тогава зачеркна целия  XX в. за България и българите. От 1913 г. та чак до днес ние преживяваме една непрестанна гражданска война с известни прекъсвания. Разделението ни като народ и днес е огромно. А е нужно да се обединим пред една огромна и величава национална идея, която да ни води напред. През 1913 г. и 1919 г. българската идея беше убита, а след 1944 г. беше убит и самият дух на народа ни. От 40-те години на миналия век, та чак и до днес, дръзновеният само преди век и преследващ целите си народ се ръководи от сили, които са обладани от сателитния синдром на слагачеството и чуждопоклонството. Които постепенно ще убият и тялото народно, което ни е останало. Всички сънародници, които все още носим в нас българския дух, а не сме само тела, трябва да обединим способностите и усилията си, за да отвоюваме и спасим отечеството си. Да запазим не само България като някакво овехтяващо държавно тяло, но да съхраним езика си, а с това и да съградим нова и самобитна българска култура, с която да принесем нещо в съкровищницата на човечеството. Към това ни призовава самият Бог, така както Той говореше на Васил Левски и неговите духовни събратя, интуитивно чули зова Му и решили се на лична саможертва.

Днес сте изпаднали в отчаяние. Мислите си, че този народ „си отива“, че България няма добро бъдеще. Прави сте, защото виждате само видимото. Всичко щеше да е загубено, ако в никой вече не живееше пламъчето на българската идея, която всъщност е част от цялото битие на човечеството. Това пламъче е божествената искра във всяка личност, а личностите, обединени като българи, събират своите пламъци и ги превръщат в огромен пламък на народа ни. Пламъкът на българската национална душа. Какво искам да ви кажа? Нека вече не живеем всеки за себе си, а да обединим усилията си за ново просвещение, а когато го направим заедно, един ден народът ни ще се изправи като огромна планина и ще вземе съдбата си в свои ръце.

На улицата днес се събират групички. Тези групички крещят с омраза срещу други българи. Време е да спрем да се делим според чуждопоклонството си на русофили и атлантици или според моментните си проблеми, без да разбираме душата на другите българи. Крайно време е да започнем да мислим като общност, да си помагаме, подаваме ръка, а не да сме движени от лични амбиции. Хора, препрочетете си някои от писмата на Апостола и разберете какво означава да се обединим, като потиснем личната си амбиция. Какво значение има, ако вашата партия или групичка победят, когато отечеството ни е в калта? Нека чуждата болка, страданието или смъртта на което и да е българско дете и възрастен сънародник, да се приемат от нас като болка, като загуба на член на нашето семейство. Нима народът ни не е голямо семейство, а България неговият дом, част от още по голямото семейство и жилищна кооперация на човечеството? Помислете по този въпрос. Никой не живее за себе си и не може да бъде щастлив за самия себе си. Това всеки го знае, защото никой не е щастлив, ако родителите му, съпругата му или детето му са болни в момента. Той страда с тях, освен ако не е някакъв изрод. Нека съпричастността с ближния да ни е ръководен принцип.

Разбирам, че този ми текст няма да бъде чут и разбран веднага. Но нищо добро не се случва веднага. Нали целият ми дълъг размисъл започна с принципа на бавната еволюция, превъзхождаща разрухата на революцията. Еволюцията понякога носи внезапни импулсивни прояви на достойнството на човешкия дух, каквото беше някога Априлското въстание, които се възприемат неправилно като революции. Разликата между такива импулсивни избухвания и разрушителните революции е тази, че зад първите стои Бог, а зад вторите тъмните духове на злото и разрухата.