Размисли за приятелството и дипломацията

 

Спечелването на приятелството на друг човек е дълъг процес, изискващ търпение. Защото приятелството и партньорството изобщо се градят върху взаимното доверие. Днес основната причина за липсата на истински приятелства е пълното отсъствие на доверие в надеждността на другия. Ние с моя най-добър приятел си спомняме за запознанството ни все едно, че приятелството ни е настъпило изведнъж. Всъщност истинското ни приятелство настъпи две години след запознанството ни на рождения ден на съученика ми от гимназията Милан Димитров. Сближихме се истински, когато заедно започнахме да работим в студентски вестник "Меркурий", който бях създал в младежкия си стремеж да действам и печеля контакти. Тогава открихме сродството на интересите си и своите истински достойнства да бъдем надеждни един за друг. Интересно е, че години по-късно, когато задълбочено се заинтересувах от астрология, разбрах, че тъкмо през 1997 г., когато създадох студентски вестник "Меркурий", по дирекция рождения ми Меркурий е бил в съвпад с десцендента, върхът на 7-ми дом в личния ми хороскоп (това ще го разберат само единици хора), който отговаря за партньорствата и връзките в обществото. Наистина, покрай този вестник контактите ми се разшириха значително, нямайки нищо общо в вълка единак, който бях преди това в детските ми и ученически години, когато имах само по двама приятели в основното училище и гимназията. Но от тогава започнаха някои мои наистина дълготрайни приятелства, тъй като напълно прекъснах отношенията с другарчетата от основното училище. Запазих обаче двамата си приятели от гимназията. Покрай Милан Димитров, родственик на художника Борис Димовски и племенник на писателя Красимир Димовски, мой съученик от гимназията, съм завързал едни от най-важните си дългогодишни приятелства. Признавал съм му го в разговорите. Това разбира се, отново не е случайност, защото неговото рождено Слънце е в съвпад с позицията на моята рождена Венера (на незапознатите с астрологията се извинявам за тези подробности), ако правиш астрологическа синастрия между двата хороскопа. Казвам това, защото тези неща са само част от илюстрациите, които са ми показали, че нито едно приятелство, нито едно близко колегиално отношение и партньорство не са случайни срещи в живота. В живота, всъщност, нищо не е случайно.

Тези големи отклонения ги правя, за да покажа, че спечелването на приятелство първо не е случайно, а представлява среща със сродни души, с които животът ви среща, за да вършите своя дълг, работата, заради която сте дошли на този свят. Защото никой не може да свърши нищо значимо в живота си, ако не намери сродните души, които са изпратени като негови съвременници. Най-ужасното самозаблуждение и самопогубване е да се опитвате да живеете само за себе си, мислейки си, че може да постигнете сам успехите си и да изпълните житейския си дълг, наслаждавайки се на успехите си сам или само с роднините и семейството си, в краен случай и с близките приятели. Не, това е огромна заблуда, младежка глупост, чието преодоляване ми отне известно време, но искам да ви спестя лутането, като ви споделя този си житейски опит. Ние се нуждаем от сродните си души, които съдбата е изпратила като наши съвременници и сънародници, за да може да свършим работата си на тази земя и да може в края на живота си да бъдем удовлетворени, че сме споделили своя живот с другите, които го заслужават. Отнело ми е години време, за да разбера това, но не желая останалите да се лутат като мен. Печелим истински приятели, като им покажем своята надеждност и невъзможност да извършим предателство, запазвайки споделените от тях тайни, както и споделяйки с тях нашите тайни и приятелски разкривайки техните грешки дискретно само на четири очи. Доверието, а от там и истинското приятелство е крехък и чуплив съд, много по-крехък и чуплив от порцелан, който при счупване не може да се събере отново и се губи завинаги. Именно поради това истинските приятелства се крепят на надеждността и запазеното взаимно доверие. Запазването им е много важно, както е важно да запазим зениците на очите си от увреждане.

Най-задължителното условие да истинското приятелство е равнопоставеността и взаимното уважение на личното достойнство. Поради тази причина е невъзможно приятелство там, където другият непрекъснато показва раболепие към другия. Това веднага унищожава изгражданото дълго приятелство. Приятелството и неравнопоставеността са двете взаимно изключващи се крайности. Поради това издигащите се в социалната йерархия трябва непрекъснато да показват на истинските си приятели, че равнопоставеността е запазена, като не допускат проява на етикет и раболепие. Етикетът е раболепието са неща, задължителни в дипломацията, която е дейност между два по природа неравнопоставени субекта, когато винаги съществува опастност единият да се превърне в обект за другия. Такава са отношенията между държавите. За съжаление между държавите при сегашното ниво на съзнание на човечеството равнопоставеността е невъзможна, защото големите държави по природа им е закодирано да проявяват имперски манталитет, който отблъсква малките държави, стремящи се към запазване на достойнството си. Поради това с големите държави ние, българите, не можем да имаме истински партньорски отношения, защото в партньорството, както и в приятелството, равнопоставеността е задължително условие. Поради това трябва да сме много внимателни и непрекъснато да поставяме като важно условие равнопоставеността. С големите, които имат имперски амбиции, трябва да сме много бдителни и да се въоръжаваме както материално, така и духовно с достойнство и воля за суверенитет, защото правителствата на големите държави винаги имат манталитета на вълка от Езоповата басня, който казва на агнето, че му мъти водата, а когато последното се оправдава, че това не е така, вълкът му отговаря, че както и да е, все ще го изяде. Заради това с голямо опасение наблюдавам разпадането на лицемерния, но все пак даващ някаква сигурност международен ред, установен след създаването на ООН след края на Втората световна война. Този ред вече е твърде имагинерен, като Доналд Тръмп, Владимир Путин и редица други държавни глави го играят на вълка към малките държавни агнета.

В подобен свят България трябва да е особено внимателна и да не напряга излишно отношенията с малките си съседи, с които трябва да води особено внимателна политика на сближение, търсейки равнопоставеност и надеждност в отношенията. След разпада на Югославия ние получихме възможност да спечелим отново онова, което загубихме след злощастните 1913 и 1919 г. Показахме обаче, че не се учим от историята, което е особено зле. Дори и малките деца се учат, когато се опарят на котлона. Ние обаче продължаваме с комплексите си към хората в югозападните предели на старото ни етнографско пространство, сега създали малка отделна държавица след разпада на Югославия. Нали разбирате, че след като тези хора дълги години са били с промивано съзнание и настройвани срещи България и българското, е крайна вредно да се отнасяме с тях, както са се отнасяли българите и определени политическо-революционни субекти през първата половина на миналия век? Нужно е първо да спечелим доверието им, показвайки, че търсим на първо време равнопоставеност и приятелство, а не поглъщането им, както агнето от Езоповата басня. Съвсем нормална реакция е да не ни вярват, както ние нямаме основания да вярваме на нациите с имперски комплекси. Чак след като след много усилия сме доказали, че можем да бъдем достойни за доверие и сме надеждни като приятели, може да очакваме затопляне на отношенията, както и да проникнем културно и икономически там, по същия начин, по който печелим сърцата и доверието на приятелите си като човеци. Междудържавните отношения по никакъв начин не се различават от спечелването на приятелството на отделния човек. Нужно е дълго упорство в доказване на добронамереност, дискретност, доверие и надеждност. Чак след това ще те допуснат до тях като истински приятел и партньор. След време може доброволно да искат да се присъединят към нас и да станат едно цяло с нас, както двама влюбени след дълго ухажване сключват брак. Но не може да постигнем нищо, ако натякваме единствено, че те са длъжни да приемат нашата позиция. Никой за нищо не е длъжен, както отделния човек, така и държавите за нищо не са длъжни на другите, освен ако другите не са вълци, които ги изяждат, защото са много по-силни. Само че ние, за съжаление, нито сме вълци, които могат да изяждат слабите агнета, нито сме закърпили своите съдрани задници. Още по-лошо, ако не печелим равнопоставени съюзници, застрашите да бъдат агнета, сами сме застрашите да станем агне на нечия трапеза.

Това, което пиша, по никакъв начин не означава, че ние трябва да се правим, че не виждаме глупостите на другата страна. Искам да кажа, че глупостите на другата страна по никакъв начин няма да изчезнат от само себе си, без да положим усилия да опитомим опърничавите и да им спечелим доверието, преди да ги привлечем на наша страна. След това от само себе си ще стане така, че много бавно и постепенно ще бъде възвърнато съзнанието за братски връзки, което е било изтрито от дълго промиване на истинската им същност. Ние сме на страната на истината, и силата е в нас, следователно имаме основания да мислим, че сближаването и спечелването на доверие ще работи в полза на българското, а не на македонизма. Няма как да се получи със средствата на миналото. Някои българи, за жалост, учат историята, само за да повтарят грешките на предците си от преди век, а не да направят нови крачки към бъдещето. Затова трябва да се учим от наистина великите. Затова ще повторя тук думите на най-любимата ми историческа личност, която казва следното в края на живота си:

„Синът ми не бива да мисли да отмъщава за смъртта ми; той трябва да се възползва от нея… Всичките му усилия да са насочени към мирно царуване. Ако помисли, от чисто подражание и без наложителна нужда, да поднови войните ми, ще покаже, че е една маймуна. Да се подхваща наново делото ми – значи да се предполага, че не съм направил нищо. Наопаки, като се довърши това дело, ще се посочи здравината на основите и ще се обясни целият план на сградата, който е само нахвърлян. Едно и също нещо не се създава два пъти в един и същи век. Аз бях принуден да усмирявам Европа с оръжие; днес тя трябва да бъде убедена.“

Припомням тези редове, които съм споделял и друг път, защото имам чувството, че много българи се държат в политическо и обществено отношение като маймуни, които подражават на мисленето и делата на своите предци, повтаряйки по този начин и грешките им. Да се учиш от историята не означава да подражаваш на героите от миналото, а да вземаш за бъдещето само правилните неща, довели до успехите им, като напълно избягваш грешките. Ние днес вече не може да воюваме за спечелване на нашето наследство, а трябва да убедим другите да ни последват към по-доброто бъдеще. След време може и да станат едно цяло с нас, но това може да стане само след дълга работа и усилия, а не като с магическа пръчка, веднага според нашите желания.