Защо е нужно да бъдем родолюбци (със съкращение и редакция от моя статия в интернет списание за наука, философия и публицистика "Палитра: http://www.palitrabg.net/)


Днес, когато благодарение на новите технологии светът се е превърнал в едно глобално село, все повече се засилва процесът на контакт между отделните култури и малките общности все повече започват да губят своята самобитност.  В резултат на това днес българският език и културата ни въобще, са поставени в тежка ситуация да оцеляват сред глобалния свят, където водещи са други езици и културни модели. Този процес се засилва и от приемането на пазарната система, където в търговските отношения също се налага използването на други езици..... Отстъпваме от родните традиции и празници, докато започваме все повече да подражаваме на други народи, към чийто начин на живот и благоденствие жадно сме впили погледи.

...Тук вече достигаме до смисъла на патриотизма. Всички религии са налагали строги правила, като десетте Божии заповеди  и др., които по същество си приличат и целят едно общо нещо – да накарат егоистичния по начин на живот древен човек да приеме нормите на едно ново социално общество, в което не бива да се навлиза  в чуждото лично пространство грубо и егоистично.  Да се отнасяш добре с другите, както искаш да се отнасят и с теб. Тези религии са имали за цел да подготвят човечеството за новото духовно начало, появило се на земята с мисията на Христос, когато хората все повече трябва да чувстват любов един към друг и да достигнат до всеобщо сливане в едно цяло от привличащата сила на любовта.  На напредналите духовно души не им се е налагало насила да се учат на тези принципи и те са били естествени за тях. Но за грубите и неподготвени още хора са били създадени религиите с техните строги норми. Това е бил етап на подготовка към по-висше начало.

 Първоначално човекът освен себе си е трябвало да заобича и почита родителите и семейството си. Когато е бил готов за полет към социума, духовните принципи са започнали да го учат да обича племето си. След това народността си. Едва от XVIII-XIX в. се появява идеята за нация. Тук са включени гражданите на едно общество, което еднакво е подчинено на валидни за всички закони, без привилегии за някаква аристократична прослойка, която дотогава се е чувствала над останалите поданици. Така достигаме и до истинското патриотично чувство, което е различно от дотогавашния регионален патриотизъм, при който всеки обича преди всичко родното си градче или максимум област, в която преобладава дадена етнографска група със сходни обичаи и фолклор.

Ето, виждаме, че патриотизмът е необходим етап от пътя на човека към усещането за общочовешка любов. Дори и детето след раждането си изминава този дълъг път. Първо се усеща като индивид, после като част от семейството си. Когато тръгне на училище се чувства част от някакъв малък детски колектив. След това усеща привързаност към родния си град,. А щом стане студент и го напусне, за да учи, заобиква истински и цялата си страна, макар дотогава да са го учили на родолюбие в училище. Естествено по-напреднали души са родолюбци на по-ранен етап от своето развитие и то понякога паралелно с космополитни усещания. Колкото си по-осъзнат душевно, към толкова по-голям кръг общност се привързваш още като млад. Социалното усещане е важно за вярващия човек. За да усетим божественото единство и да почувстваме цялото, ние трябва да преминем през етап за усещане на някаква част от цялото като родна. Следователно човек, който никога не е бил родолюбец поне като юноша, никога не може да стане и космополит по усещане.

В казаното да тук се крие и смисълът да се възпитават децата ни в родолюбие. Но това трябва да е свързано неразривно и с вярата. Не може да има съчетаване на атеизъм и родолюбие. Щом някой не вярва  в Създателя, който е Любовта на едно привличане към общността и цялото, не може да бъде истински родолюбец, а един лицемер. Тези, които някога ни учеха на родолюбие в съчетание със странния мутант, наречен  интернационализъм, почиващ на една атеистична основа, първи след промените започнаха да си купуват имоти в чужбина. Децата им от възпитаници на чужди университети се превърнаха и в постоянни граждани на съответните страни, но в никакъв случай не и с чувството на граждани на света. Просто хората си следваха конкретните интереси в търсене на подходящ стандарт на живот. Те не бяха отишли там, защото искаха да помогнат финансово на роднините си в България или помагайки на някаква друга българска кауза. Те трайно рушаха мостовете свързващи ги с родния народ и страна и ставаха американци, англичани, французи и германци. Само хората крепени от някакви духовни принципи продължаваха да поддържат здрави тези връзки с България.

Така достигаме до идеята, че родолюбието, което ни прави добри граждани на собствените ни страни, е важен фактор, за да се превърнем в истински личности. А не търсещи облаги  създания, временно населили чуждото за природата им човешко тяло.

Един ден ние ще сме готови да излетим от родното си гнездо и да опознаем и чужди култури, да ги приемем с уважение. Родолюбието без вяра е именно фалшивият патриотизъм на тупащ се в гърдите индивид. На човек, който веднага го забравя, щом изчезнат облагите и привилегиите, които до тогава са го карали да го следва. Това е изворът на онзи насилнически и жесток шовинизъм, довел до толкова много войни за заграбване на чужди територии. Това не е благородният и истински патриотизъм, който просто с умиление иска да запази едно родно кътче, където да се връщаш след дълъг път. Хората, за които вярата е само церемония и параван за други цели, са изкривили дори и нея. Превърнали са я в религии, зад които се крие национализъм, който чрез газават (джихад) или кръстоносни походи се стреми към завоюване на чужди страни и унищожаване на чужди култури.

Религията по същество никога не е нещо толкова лошо, но става опасна когато в нея няма вяра и търсене на Бога, а е маска на шовинизъм и фанатизъм. Това е именно злото, което ражда взривяващи невинни хора терористи и ни пречи да живеем в един по-спокоен свят.  

 Според мен днес в България истински родолюбци остават само тези, които малко или много вярват в една висша духовна същност, която всички народи наричат Бог. Те са такива, именно защото им трябва някаква движеща искра и плам, който да ги откъсне от световната апатия на материално пресищане. А такива чувства се постигат, само ако обичаш някаква по-голяма общност. За тях няма истински живот, ако трябва да обичат само себе си, кариерата и имуществото си. Някои неправилно в друго мое разсъждение ме бяха разбрали, когато бях писал, че мъдрецът си е самодостатъчен. Той е такъв, защото не зависи от външни фактори и материални ценности. Спокойно приема както бедността, така и богатството. Но за него няма по-голямо благо от това да обича другите и да сподели своите добродетели с тях. За него това е важно като въздухът, който диша.

Съхраняването на родната култура и език е жизнено важно. Защото така се запазва многообразието на общата световна култура. Както човешкото тяло има органи, така и тялото на човечеството има органи, каквито се явяват народите с техните езици и култура. Ако изчезне един народ и култура, духът на световната култура обеднява с една своя част. За някои това може да не изглежда фатално, но в общочовешки аспект тази загуба е болезнена, дори и да не се усеща от индивида, кокто и от оцелелите народи. Един ден човечеството може да стане едно цяло, но отделни народи, презрели родолюбието и самобитността си, въприели чужди обичаи и език, няма да могат да извървят докрай този път и да влязат със свой достоен принос в общочовешкото семейство. От нас зависи дали ще извървим докрай този път или ще влезем в общото семейство без свой достоен културен принос като дял от общия.


Коментари

Популярни публикации от този блог

Отново за народните будители в миналото и настоящето

Размисли като самонаставления