Някои размисли по актуални проблеми на религията и политиката

Открай време атентатите, извършени от ислямисти и всякакви други радикали, ме смущават. Затова по всякакъв начин съм търсил отговори без да мразя и без да смятам, че всички представители на една религия по дефиниция са лоши. Това би ме лишило от обективност и би ме вкарало в капана на невежеството и привидностите на заблудите.

Напълно споделям оценката на Томас Карлайл за Мохамед и това, че той изначално е бил честен човек, който е бил искрен в думите и желанията си. Но какво се е объркало? Какво е довело да това днешно извращение, което впрочем е характерно за повечето масови религии. Мисля, че отговорът поне за мен го дава Лев Толстой в едно свое късно философско съчинение за държавата и църквата, но по отношение на християнството. Според него откакто християнството е сключило един вид сделка с държавната власт, превърнало се е в държавна религия, то е започнало да се отклонява от истините на Проповедта на планината. А Мохамед е принуден от самата си цел да превърне исляма в официална доктрина да търпи противодействието на първенците в родния си град, а след пристигането си в Ятриб (Медина) той се превръща в политик, който си служи с основния принцип на държавната власт, легитимното насилие над определена територия. Това насилие се промъква като текстове в Корана (не трябва да се забравя все пак и да си имаме едно на ум, че той е събран в този окончателен писмен вид след смъртта на Мохамед). Самата „борба за защита на вярата“ е в основата за постепенната деградация на идеята за истината (получена от Мохамед според ислямската традиция при първата поява на Архангела Гавриил) до постепенното и спускане сред страстите на хората и политическите борби, в които ислямската общност се увлича. Така неизбежно тази идея, възприета от недостатъчно просветени и образовани хора, днес се изражда до варварството на тероризма. Ислямската общност днес, пък и християнските ѝ опоненти, трябва да преосмислят някои архаични остатъци във вярята си, да редактират „свещените си книги“, които те не смеят да пипат като някаква реликва от миналото (в един сън преди доста години ми беше прошепната репликата, която не забравям: „Миналото е смъртта на бъдещето“), и да се откажат от заблудите на сляпото вярване в отживелици. Някога трябва да настане епохата на Любовта, ако тя изобщо е възможна в този материален свят. Защото явно целите, както пише и Н. Бердяев, не са точно постигане на рая тук и сега на земята. Очевидно царството на Христос не е на този свят.

Тук ще си позволя да цитирам изцяло дълги извадки от „Политиката като призвание“ на Макс Вебер, който е наясно със силите, които движат страстите на политическите борби:

„Днес трябва да заявим следното: държавата е онази човешка общност, която на една определена територия – и тази „територия“ е отличителен белег – претендира (успешно) да притежава монопола върху легитимното физическо насилие…… Обаче акосмичните изисквания на Проповедта на планината, ориентирани според чистата етика на убежденията, и основаващото се на тях религиозно естествено право като абсолютно изискване, запазили своята революционизираща сила и демонстрирали първичната си мощ почти винаги по време на социални сътресения. В частност те са създали радикалните пацифистки секти, една от които направи експеримент в Пенсилвания, опитвайки се да установи държавност без употреба на насилие срещу външни врагове; наистина, опитът завърши трагично, тъй като при избухването на войната за независимост квакерите не можаха да защитят с оръжие своите идеали, за които се водеше войната. Напротив нормалният протестантизъм е легитимирал абсолютно държавата, т.е инструмента на насилието, като божествена уредба, и в частност легитимната държава. Лутер сне от отделния човек етичната отговорност за войната и я премести върху управляващата власт – да се подчиняваш на нея във всичко освен по въпросите на вярата в никой случай не може да се смята за грях. Калвинизмът също е познавал по принцип силата като средство за защита на вярата, т.е войната за вярата, която още от самото начало е жизнено важен елемент в исляма. Съвсем очевидно е, че не съвременното безверие, родено от ренесансовия култ към героите, повдига за първи път проблема за политическата етика. Всички религии са се борили с него, постигайки твърде различен успех – след казаното дотук иначе не би могло и да бъде. Легитимното насилие като специфично средство в ръцете на човешките обединения е само по себе си това, което обуславя особения характер на всички етични проблеми на политиката. Щом някой, независимо от поставената цел, се обвързва с това средство – а всеки политик го прави, - то той се излага на неговите специфични последствия. В особена висока степен този извод важи за бореца за вяра – както религиозния, така и революционния

....Този, който иска да установи със сила на земята абсолютна справедливост, се нуждае за целта от последователи: човешки апарат.....Но има нещо по-важно: след емоционалната революция настъпва традиционалистко всекидневие., а героят на вярата и най-вече самата вяра изчезва или - и това има още по-силно въздействие - става съставна част от конвенционалната реторика на политически филистерии и технически изпълнители....Затова достигналата господство свита на бореца за вяра особено лесно се изражда в съвсем обикновен слой от притежатели на доходни служби.

…Който смята да се занимава с политика, трябва да е наясно с етичните парадокси, а също с отговорността си за това, което може да стане със самия него в резултат на техния натиск. Той се съюзява, повтарям, с дяволските сили, които дебнат около всяка проява на насилие. Големите виртуози на космичната любов и доброта към човека, все едно дали произхождат от Назарет, Асизи или от индийските царски дворци, не са си служили с политическото средство - насилието - и тяхното царство е било "не на този свят".“