За датата 3 март 1878 г. и едно предложение за инстинския ни национален празник

 Днешното политизиране и призивите за отказ от датата 3 март 1878 г. (19 февруари по стар стил) ми напомня на една нелогична ситуация. Все едно някой да се откаже поне да отбележи рождения си ден. Да се срамува от него, защото не му харесва акушерката и нейния характер. И защото тя, години след раждането му, е наръгала някого с нож.

Макар че на днешния ден се подписва един предварителен двустранен мирен договор (Основите на мира от 31 януари са само договорка преди мирния договор), като аргумент, че това е рожденият ден на новата българска държавност след вековно прекъсване, е обстоятелството, че Османската империя чрез свои представители фактически признава, слагайки подписа си под един документ, раждането на България като автономно, поданно княжество. Това беше потвърдено след месеци и на един Конгрес, чиито резултати недолюбваме. Санстефанският договор дори и чисто териториално не беше напълно идеален за нас. Въпреки това Санстефанска България, макар и да се оказа един блян, един кратковременен мит, чието стопяване беше предопределено от някои предварителни договорки, продължи да бъде в продължение на още близо 70 години нашият български идеал за духовно и териториално единство на нацията. Духовно единство, защото тук се включваха повечето от земите, в които Българската екзархия изгради своята мрежа. Този блян беше физическото и духовното единение на българите. И тяхната история в следващите десетилетия беше подчинена на неговото осъществяване.

Датата 3 март 1878 г. е рожден ден на Третата българска държава и по други неисторически аргументи. В чисто космически план всички последващи събития от битието на българската държава, на България, са проекция на тази дата. Неслучайно раждането на новата българска държавност и преди това ферманът за учредяване на Българската екзархия се случват около една друга историческа дата. Няма нищо случайно в това, че Българската екзархия се роди точно хиляда години след едно важно решение. Днес съм чел мнения, че денят 4 март 870 г. е голяма победа на ромейската дипломация. Може би наистина е така. Но за добро или лошо това е най-ранната точно известна дата от българската история, в която България чрез владетеля си и неговата дипломация прави своя окончателен съдбовен цивилизационен избор, който определя нашата духовна, държавническа и проявена културна същност за следващото хилядолетие. Който може да мисли, ще проследи как българската история влиза в едно русло, което я движи закономерно напред във времето. И това развитие е подчинено на космическата цикличност, която е добре представена в книгата на Мирча Елиаде – „Митът за вечното завръщане“. С други думи, датата 4 март 870 г. проектира, за добро или лошо, нашето развитие като народност и държавност, когато сме имали такава.

Раждането на българската държавност на 3 март 1878 г. е дело не на Русия и която и да е друга държава, а на сили, които стоят много над всяка човешка власт. Руската империя може да е действала със свои намерения. Но не е имала власт над резултатите. Нас трябва да ни интересуват единствено резултатите. Те може и да не ни удовлетворяват напълно, но все пак най-важното се случи – след придобиването на дух и душа в лицето на Екзархията, точно осем години по-късно се роди и тялото – Третата българска държава. Все пак трябва да подчертаем, че България възкръсна чрез друга сила, част от православното цивилизационно семейство. Това не е случайно.

Но да се върнем към акушерката на нашето държавно раждане. Тя може да е всякаква. Защото олицетворява държавния елит на тогавашната Руска империя. Но тя осъществи раждането със своите ръце, които са обикновеният руски народ. А както днес се повтаря многократно, не бива да отъждествяваме действията на държавния елит с обикновения руски народ. Това се отнася и за нас. Колко от вас винаги са се отъждествявали с нашите управници? Много рядко. Не бива да политизираме историята си.

Днес почитаме саможертвата на обикновените руснаци и останали бойци от руската имперска армия. Сред тях своя достоен принос дадоха и българските опълченци, а преди това поборниците и въстаниците за свободата българска. Резултатите от Освободителната война са български резултати, постигнати и с проливане на българска кръв. Затова е жалко, че толкова дълго ние не можем да превърнем този ден в чисто български празник, несвързан с никаква чужда сила, а изразяващ единствено българския идеал за духовно и териториално единство на нацията. А защо да не обявим следващия ден - 4 март, за наш истински национален празник – Ден на българската православна държавност и цивилизация, а 3 март да го предхожда като официален празник. Този компромисен вариант ще се хареса на обикновените българи, които освен повод да отбележат нашата цивилизационна идентичност, която е такава за добро или лошо, ще разполагат с цели два почивни дни.

Накрая нека да обобщим. Не можем да се срамуваме от деня на нашето държавно раждане заради акушерката. Една акушерка изражда, но детето, което се ражда, се е развило по причини, независещи от нейните намерения. Днешният ден, харесван или недолюбван, е поне официален български празник, който трябва да отбележим с достойнство.